не на място, неадекватно,
злонамерено?
Знаеш ли колко ритници ще понесеш, докато покажеш истинската си същност?
Да мълчиш ли или да говориш, кое е по-добре? Жертва в името на жертвата, така цял живот ли е, се чудя... Защото уж все е за малко, все този път от теб минава, после животът ще се реваншира. Само чакаш за патрони и правилното време да натиснеш спусъка, прицелвайки се във всички войници, гордо строени върху егото ти. Стискай зъби, свивай юмруци, прави каквото трябва, а то става каквото си ще. Ще, ама не. Пак от теб да мине. Ходят отгоре ти, краката им маршируват победоносно над цялата ти свита личност, бледнееш(за тях), нищо че отвътре сияеш колкото цяла една галактика. Това никой не го знае, нали все още си в периода на жертвите - даваш, с надеждата за нещо хубаво.
Случва ли се всичко това, нереално звучи...
поне знаеш, че не сънуваш, защото всичко в сънищата ти е честно. Една заслуженост, искреност, уважение, бяло и пухкаво, едно такова несравнимо с нищо от реалността. А реалността е грозна, далеч от истините, от възнаграждението за всичките пъти, в които оставяш части от тялото си и хиляди сърдечни спазми в името на едничката цел, да си перфектна в това, в което си обещала да бъдеш.
Само дано целият живот не се превърне в очакване на края на всичките ти жертви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар