Искаше да сподели, че грешките й са много, а чак сега ги виждаше.
Мислеше си, че с думи всичко се оправя...
...а може би дори товарът, който грижливо криеше в ключиците си, щеше да изчезне.
Вместо това реши да мълчи, приковала поглед в студения порцелан на чашата за кафе. Беше бял, блестящ по ръбовете, а надолу се спускаше плътна пяна с мек, карамелен цвят. Слънцето грееше по-ярко от всякога. Беше един от онези следобедни мигове, в които се предприемат кардинални решения на по чаша горещо кафе. И тя знаеше това - твърде много такива следобеди е имала.
Просто всичко изглеждаше с една идея по-безсмислено, по-безсилно и улицата - задънена. Държеше се на последната нишка надежда, но от онази безпричинната, породена от мотото "и това ще премине". Тя знаеше, че всичко се преживява. Помни се, да, времето оставя следите си по малките бръчици в крайчеца на окото, но все пак си отива.
Вместо това реши да мълчи, приковала поглед в студения порцелан на чашата за кафе. Беше бял, блестящ по ръбовете, а надолу се спускаше плътна пяна с мек, карамелен цвят. Слънцето грееше по-ярко от всякога. Беше един от онези следобедни мигове, в които се предприемат кардинални решения на по чаша горещо кафе. И тя знаеше това - твърде много такива следобеди е имала.
Просто всичко изглеждаше с една идея по-безсмислено, по-безсилно и улицата - задънена. Държеше се на последната нишка надежда, но от онази безпричинната, породена от мотото "и това ще премине". Тя знаеше, че всичко се преживява. Помни се, да, времето оставя следите си по малките бръчици в крайчеца на окото, но все пак си отива.
Затова си повтори тезата три пъти на ум, отметна русия кичур настрани и бавно отпи глътка от млечната пяна. Реши да замълчи, да не сподели за времето, за него, за изгубените подаръци и неизпитото вино, за упреците, които натежаваха с отминаващите дни, за желанието да бяга, за страха.
Реши да замълчи...
завинаги.
Реши да замълчи...
завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар