Четвъртък, 31-ви.

Буди я рано часовник, по тъмно, прегъва останалия сандвич от вчера за днес. Оставя храна на перваза, където котката прекарва лежерно дните си. Събира всички балони накуп и тръгва незнайно къде. Всъщност знае - към поредният ъгъл, на завет, може даже на топло - ако има късмет. Застава и чака децата с мечти. Раздава балони без край, без да види как час по час се изнизва и така един цял живот, като изпуснат хелий в небето, а после се пука.
Лети на парчета...
Дъждът се изсипва(тези дни сякаш сме в тропиците).
А аз час по-късно допивам последната глътка кафе. Бързам, стъпвам накриво, отново сумтя, закъснявам и пак продължава денят. Някой крещи. С неохота си спомням как за миг си помислих, че избягах от всичко това. За един обяд чупя три чаши(личен рекорд), забравям задачи, нищо че умея да следя стрелките назад. Мога и лесно отмервам всяка секунда към другото аз, моля се всичко да свърши. Четвъртък, 31-ви е моят петък 13-ти.
Връщам се вкъщи, италианска вечеря, пино гри, музика и сякаш това никога не се е случило. А не беше ли вечност? Пълна регенерация.
Сега, когато е тихо, си мисля,

моят ужасен ден, дали не е нейна мечта?

лична енциклопедия на разделите

когато решиш да си тръгнеш

изчакай

завъртането на ключа

щракането на ключалката

отдалечаващите се стъпки

успоредно с твоите

не бързай

защото вратата пак се отваря

и някой може би те чака

някой остава да види

как правиш пет крачки назад

тихо на пръсти

се връщаш неканен

за да събереш всичко разпиляно

по пода, в сърцето

да изчистиш праха където

ще направиш място на лавицата за романи

ще сложиш последния том

между кориците

неизказани думи

в история

за хепи енд

иска ми се да сме искрени за себе си и най-вече за другите
да отсяваме грешките и прошките прикрепени към тях
защото не всичко може, а когато може - не винаги трябва
да не ни гризе отвътре злото
да не разяжда заложената обич
така ръждясалата плът да се превърне в злато
не-насилствено да раздадем усмивки
после да се върнем към предците
защото тогава
и само тогава е било истинско
с широко отворени
очи
ръце
сърце
за живота
и цялата магия
която днес така се разтопи

Пази ми тайните

Защо така се обърка всичко? Аз ли се случих, ти ли? Пресякохме се и се разделихме, оставихме си само отпечатъци и дежа вю. Докога ли ще боли така и дали целият живот ще мине в нямане на теб? В едно полепнало по товара на душата минало, ще останем вечни може би. А може някога отново съдбата да ни срещне и някога-то да се превърне в едно цяло, защото с този живот никога не знаеш... никога нищо не е сигурно, дори да залагаш сърцето си на масата, само защото си убеден. Увереността е страшна, погубва красотата на случайните неща, така че недей. Не искам финални изречения и крайни думи. Тихо се моля да се върнеш като бумеранг(както винаги го правиш), за да не се прицеля никога повече към празното небе.
Тихо ти споделям, не казвай на никого.

Когато времето
обичта
работата
писането
арт-ЪТ
музиката
мечтите
пропуснатото
съжаленията
животът
те откраднат за себе си
парче по парче
какво остава
какво си
след като така се разпиляваш?

еднаквите страни на магнита

мисля си, че трябва да знаеш
как съдбата привлича
дори еднаквите страни на магнита
които така се отблъскват
някъде по пътя се срещат

накрая са по-силно сглобени
порочният кръг се разтваря
за да се превърне в права
на безкрайността.

Кой забелязва жертвите?

Усещаш ли колко много думи са изказани
не на място, неадекватно,
злонамерено?
Знаеш ли колко ритници ще понесеш, докато покажеш истинската си същност?
Да мълчиш ли или да говориш, кое е по-добре? Жертва в името на жертвата, така цял живот ли е, се чудя... Защото уж все е за малко, все този път от теб минава, после животът ще се реваншира. Само чакаш за патрони и правилното време да натиснеш спусъка, прицелвайки се във всички войници, гордо строени върху егото ти. Стискай зъби, свивай юмруци, прави каквото трябва, а то става каквото си ще. Ще, ама не. Пак от теб да мине. Ходят отгоре ти, краката им маршируват победоносно над цялата ти свита личност, бледнееш(за тях), нищо че отвътре сияеш колкото цяла една галактика. Това никой не го знае, нали все още си в периода на жертвите - даваш, с надеждата за нещо хубаво.
Случва ли се всичко това, нереално звучи...
поне знаеш, че не сънуваш, защото всичко в сънищата ти е честно. Една заслуженост, искреност, уважение, бяло и пухкаво, едно такова несравнимо с нищо от реалността. А реалността е грозна, далеч от истините, от възнаграждението за всичките пъти, в които оставяш части от тялото си и хиляди сърдечни спазми в името на едничката цел, да си перфектна в това, в което си обещала да бъдеш.
Само дано целият живот не се превърне в очакване на края на всичките ти жертви.

Всичко ме боли от пускане, от отделяне на черупки малко по малко, от разбитата сърцевина. Защото когато е бавно боли, когато е с години - още повече. На мен ли ме е яд или на теб, не знам. Но не мога да догоня всичко минало и с ръце да хвана жертвата, преди да я направим. Да обърна картите още веднъж, но този път да са различни, и това не мога.
Така виновни се оказахме и двамата.

разговорите посреднощ са най-сладки(доказано с опит)
изливаш всички емоции,
запечатани някога тихо в бутилка,
пуснати по брега на миналото.
спомените вечер най-лесно идват,
нахлуват с подводните течения.
от теб зависи как ще ги използваш
ще се оставиш ли да те отнесат,
ще се удавиш ли,
или ще медитираш гледайки

В подземен паркинг

Тръгвам и оставям всичко, омръзна ми от недовършени изречения. Ще избягам, ще се скрия някъде по-дълбоко, за да не ме откриеш никога повече. Защото връщането би било по-безсмислено от всякога, а аз по-далеч. Не искам да се повтаряме, да протъркваме краищата на всичките си отношения, да протриваме зъбци...
Не трябва да се опитваме да намираме път един към друг, не трябва да разчитаме знаците на съдбата.
Затваряй очи за всичко, което се връща.
Затварям очи за позната усмивка, спирам сърцето си на подземен паркинг, а пет минути по-късно блокирам всичките си сетива за мирисът на отминали нощи. Явно се уча, защото боли с една идея по-малко.
Няма те и мен ме няма.
Не се припознавай в червеното по ноктите и ясните им погледи. Не си спомняй, защото вече нищо няма.
Моля те, не се заглеждай в знаци.

Testosterone speaks

Страх ме е. Страх ме е, че мисля като мъж. Че не искам семейство(в близкото десетилетие), че не искам обвързване, сериозности, въпроси започващи с кой и къде съм била, летви за прескачане. Истината е, че винаги съм бягала от подобни неподписани договори. Безлични са ми всичките баналности. И не ми пука откъде дойде този страх, вселил се е, уважавам го - както и всичките други грозни страни.
Ами ако остават? Какво, ако остават завинаги?
Ничия съм, нямам нищо и не искам. Ще ме мразиш ли, ако не принадлежа?
Поне в това давам всичко от себе си.

Hope dies with the butterflies, and they die pretty fast. #mantraoftheday
Птичките, пчеличките, всичко живо се множи
(виковете на съседката не се игнорират)
простира прането, прилежно сгънато, усмихва се,
говори за горещото слънце,
нищо не съм чула,
отвръщам любезно с поглед.
а те дяволите ни през нощта само излизат
тропат по стените, блъскат врати,
раздират тишината, после се помиряват не-платонично
и моето зло само по тъмно се вижда
под завивките, на възглавницата,
в мислите
по забраненото
теглени са две черти, не една
по светло ги виждам,
но с музика в тъмнината
умът съвсем друго крещи
и тялото друго търси

Това не е блог

това е спасение. От собствените натрапчиви мисли, от ненужни обяснения и изключително необходими признания - отново към себе си.

за последно

неразумно

(може би от слабост)

някъде из последните дни

скрих едно утро за нас

за твоите ръце

по ръбовете на моето легло

по моето тяло

където принадлежат

за прегръдките

и меката кожа

за последно

ще приема връщане

към старото

неизживяно минало

после ще си отидеш

и аз ще си тръгна

и този път затваряме страницата

и романа

завинаги.

искам отново

да бягам
да имам
да гоня
да взимам
все бързам
сама да живея
без покрив
без дом
и без взлом
умея да влизам
да нарушавам
всичко нормално
морално
зло ли съм
за себе си
пред други
за други
съм ангел
крия си маските
кога ще се върна
да бъда нормална?

Postbox

Все още чакам писмо, чакам истина запечатана с целувка. Искам хартия, която мирише на античност и морски пясък, мека от допира на ръце, които някога са ме прегръщали. Искам писмо - в бутилка, в плик, в кошница с цветя, в пощенска кутия, пред прага на вратата ми - където и да е. Истинско, изписано с мастилени букви, пропито с обич и с изрисувани маргаритки по ъгълчетата.
Не ме търсете онлайн, истината отговарям само на писма, донесени от гълъби на моя покрив.

2 868

плюс-минус няколко дни.
плюс-минус няколко километра.
времето и разстоянието нямат значение-
каза другата част.
но аз знам как се губят хората
измежду пръстите, които си заврял в живота,
виждам как изтичат думите
през тънката мрежа от споделени моменти
и ако ги няма,
ако ги няма,
вече не познаваш лицето срещу себе си
това, мисля, е най-страшното -
да нямаш какво да кажеш,
да се превърнеш в избледняла снимка
попаднала пред очите на заровено минало,
само защото трябва
трябва е мръсна дума,
разделя животи,
покрива цели пътеки с плаващи пясъци,
затова така ме хваща страх от километри,
разстояния и полети над нищо
страх ме е да не изгубя малкото,
в което вярвам, 

което имам,
което знам, 

че ще се изплъзне,
докато някой ден не потънем в мълчание,
чезнат чувствата,
защо времето ни дава и си взима всичко?

Под карамелено небе

Искаше да сподели, че грешките й са много, а чак сега ги виждаше. 

Мислеше си, че с думи всичко се оправя...

...а може би дори товарът, който грижливо криеше в ключиците си, щеше да изчезне.
Вместо това реши да мълчи, приковала поглед в студения порцелан на чашата за кафе. Беше бял, блестящ по ръбовете, а надолу се спускаше плътна пяна с мек, карамелен цвят. Слънцето грееше по-ярко от всякога. Беше един от онези следобедни мигове, в които се предприемат кардинални решения на по чаша горещо кафе. И тя знаеше това - твърде много такива следобеди е имала.
Просто всичко изглеждаше с една идея по-безсмислено, по-безсилно и улицата - задънена. Държеше се на последната нишка надежда, но от онази безпричинната, породена от мотото "и това ще премине". Тя знаеше, че всичко се преживява. Помни се, да, времето оставя следите си по малките бръчици в крайчеца на окото, но все пак си отива.

Затова си повтори тезата три пъти на ум, отметна русия кичур настрани и бавно отпи глътка от млечната пяна. Реши да замълчи, да не сподели за времето, за него, за изгубените подаръци и неизпитото вино, за упреците, които натежаваха с отминаващите дни, за желанието да бяга, за страха.
Реши да замълчи...
завинаги.

Спести време

Информация в днешно време - колкото искаш. Пък даже да не я искаш, тя пак ще те намери и ще те остави втрещен. Блъскала съм си главата в търсене на отговор на безсмислените действия, които хората предприемат през целия си съзнателен живот. Но едно нещо ужасно ме смущава - защо правиш избор да насочиш цялата си съдба към нещо съвсем безинтересно, което не буди и грам желание в теб да се надигнеш от топлото легло рано сутрин и да си помислиш, че днес ще предприемеш важна стъпка? Чудя се как търпиш пет години насилствено обучение относно нещо, чието име дори не разбираш? Чуваш ли какво ти говорят, разбираш ли книгите(ако изобщо си ги отворил), знаеш ли проблемите, отговорите, спецификата? Ще се събудиш ли един ден в една голяма пропаст от безразличие, гледайки отдолу нагоре и обвинявайки ''несправедливия живот''?
Държавата ни е машина за висшисти. Хубаво звучи, докато не започнат да говорят.
Тогава мен дори ме хваща страх. Наскоро прочетох нещо като "В България некомпетентни работодатели търсят квалифицирани кадри." и си помислих, че тук 99% от случаите са такива. М. беше казала, че колкото и мотивирана личност да си, когато прочетеш обява за работа, пълна с правописни грешки, те дострашава да се обадиш.
И мен ме е страх. Страх ме е, че след пет години ще поискам да се върна тук (както искам и сега) и нищо по-различно няма да ме чака. Притеснява ме това, че в България колкото повече знаеш, толкова по-ненормален ставаш, колкото повече можеш, толкова по-експлоатиран ще се чувстваш, колкото повече искаш, толкова повече ще те потъпкват. Това е място на абсурдите. Понеже всички са в тази си посредственост, всички мислят за днес, сякаш няма утре. Създават закони, които след минута нарушават, без даже да се осъзнаят, хвалят се с най-отвратителните си черти, искат, все едно имат какво да дадат. Тук всеки гледа да излъже - като се започне от работодателя, та чак до себе си и по възможност съдбата.
Всичко започва с един избор. Няма пътен знак на който пише "важно е да вземеш диплома'', в местната закусвалня едва ли изискват магистратура за компютърни системи, икономика, финанси, социални дейности... а и какво като имаш този лист хартия? И без това не ти пука какво означава. И без това в закусвалнята може би ще се почувстваш още по-свободен.
Спести си време - тръгни към нея още след завършването на гимназията.

Ако има вода, която дълбае камъка...

Колкото и да пуша, за да запазя мълчание, нещата все така остават.

Откривам повече от седемте години грешки отначало, напоследък, чудя се къде сгреших и аз? Продължавам ли да се повтарям, без да осъзнавам как сама копая ров за себе си?
Не зная да мълча ли, или да говоря. Никога не съм приемала думите за камък между зъбците, те нищо никога не са променяли (поне между хората).

И се чудя как не ме разбра, че мълча не защото нямам какво да кажа, а защото ти трябваше да откриеш, че не виждаш нищо.

Празна съм за всички, дори за тези, които са част от мен. Толкова празна и фалшива ме създадоха - цялата идеал и мълчание. А аз съм само стени, всичко се превърна в камък...
как искам някой да ме види истинска.

swallow's heart

есен е -
прокрадва се с косите ми,
връща се със златното
и цялата им нежност
есен е,
довела дъждовете си
и птиците,
и свободата си
във спряло време
ще потъна в безметежност
есен е,
настани се вече в сърцето ми
след пролетта си,
искам есен.