Когато започнеш да се молиш, виждаш колко си чуплив,
виждаш края, истинският, без да спреш този бяг към него.
Защото не си застрахован от лъжи и напускане. Нито пък знаеш кога последното наистина ще е последно. Молиш се да няма сенки, които те преследват, да не се връща, свеждаш глава, за да се слееш незабележимо с тълпата. Страхът да се изправиш пред кошмарите е да се окажеш в поредния такъв. Параноята която те обзема е като съдбата. А така лесно се бъркат тези двете неща, особено ако чувствата ти замъгляват пътя.
Когато видиш, че се молиш, че стискаш длани, впиваш нокти и стягаш всеки мускул до безсилие..
когато обвиненията са разпръснати по пода..
не ти остава друго,
освен да си тръгнеш
и да се надяваш, че няма да те последват.
Защото всеки следващ удар е малка смърт на сърцето и надеждите,
тайно скрити от човека стоящ на терминал "изпращащи".
И това го мислиш докато си само на 20!А когато си на 2х20 и си оживял след много смърти...
ОтговорИзтриванеСчитам, че когато те е страх да се сблъскаш с миналото си, няма значение дали си на 20, 40 или 60. Еднакви усилия полагаме, за да се опазим..а за всяко оцеляване си има цена. С времето остава все по-малко и по-малко от нас, може би.
ОтговорИзтриване