И не знам къде сме - повече на изток или на запад. Някъде из дните ни Балканите са се преплели с амбицията на капитализма и напредъка на времето. София е тайна, скрита от очите на тези, които все нямат време да я разкрият. Сега, когато съм изживяла мечтата до толкова, че съм я оставила за едно по-далечно бъдеще, когато е боляло и преболяло, си мисля, че ще ми липсва. Не само градът, но и кръвта му - типичното българско време, начинът на живот, изтока. България не знае къде е (все още). А може би завинаги ще си остане "пътя между Изтока и Запада, Европа и Азия". България седи и чака. А в това си безкрайно очакване е някак прелестна, тъжно-привлекателна, чак не ти се иска да я променяш. Толкова стара е, че оставя вкус на сладкото от смокини и билковият чай от детството.
Бягам, защото ме е страх да остана. Но не ме е страх да усещам вкуса.
Искам да не ме е страх и да се върна.
А междувременно ще помня всичко това.
Видеото намерих тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар