Толкова.

"Нямам желание да моля за прошка. Благодарно ми е. Под цялата кал и болка - или може би някъде много високо над нея? - ми е благодарно. Благодатно и благодарно. 
Толкова. "
Един от текстовете, които не мисля, че мога да забравя. Неведнъж съм си повтаряла финалните думи, само от щастие.
Защото ми се струва, че е казала всичко - нито повече, нито по-малко.
Губим, губим се, живеем. И всичко минава толкова бързо, като френски филм в шест следобед - никога не стига. А грешки колкото си искаш, даже малко повече. Потъваме бавно в дълбокото, гледайки как светлината изчезва. И все пак, всичко това оставя сладко-горчив послевкус на нещо отдавна завършено от сините маслени бои на съдбата.
Вкус на нещо красиво.
Благодарно ни е.
Tолкова, да.