truer than true.

Опитвам се все повече да бъда себе си и прилежно да се сгъна в куфар(може и кутийка). Защото там ще се побирам цялата, а един живот не стига да се разбера, да се подредя парче по парче. Пъзел съм за себе си(каква ли съм за другите?). Всъщност, не, отдавна разбрах, че други няма.  Сама поставям летви и прескачам, сама намирам все по-тесните пространства в които минималистично да събера душата си. Късно ли е за промяна? Май всичките часовници изтекоха...
Търся начини да се обичам (цяла).

- Толкова си крехка, нежно същество... и жалко. Не си за тук. Защото, нали знаеш...
- Знам. Отдавна разбрах.
- Бягай.
- Бягам.

Лесно се давя
   в сънища в които
       ръката му по бедрата ми
          рисува картини на бурно море
              преминава през всичките граници
                  стига последната - на реалното,
                                       събужда ме тихо
             по време на с(ър)цестоене,
        толкова късно е вече
да търся спасение

Не

Най-лошият си враг съм
да се заклеймявам
мога най-добре
да забранявам всичко свое
да се трия с гуми
до безличност
само да поискам
мога целия ти свят да преобърна
да забързам времето
докато дишам
пиша
само за теб
не съм виновна
мамка му
че забравям изрази като
не мога

не трябва
не искам
искам да мога
да ти казвам НЕ

Под птиче крило

По протъркания праг, по тихите стъпки, по петънцата по кожата ще познаеш как си отива от нея животът. Ще приседне за малко, ще те погали с крехките длани-птиче крило, ще каже, че нищо й няма. Времето просто е лошо, иначе всичко е по-добре от всякога. Ще ти разкаже история от минали дни и черно-бели снимки. Ще се смеете, ще те учи, а все пак пред прага ще чуе шума на есенни листа и прецъфтели божури. Тя знае, нищо че крие, тя знае къде идва краят и всички часовници спират, защото животът е кълбо прежда - забравен на скрина прашасва, изгнива, използван, пък, лесно се къса.

Нов ден и нов лист от календара, наум се моли, смирено повтаря, че скоро конците привършват.

Нещо повече

Търся си нечии сини очи,
в които да се давя до безпомощност.
Нечии силни ръце,
в които да разхлабя възела на волята си,
да ги накарам да опазят малкото,
което ми остана
да раздам
докрай и себе си
на този, който може да ме скрие от света
в пашкул от цялата си обич
да повярвам
търся
в нещо по-голямо
в спасение, например
искам пак да си повярвам,
че сама не е добре.

Неизживяното

- Какво ти е?
- Съвземам се. Перманентно се съвземам. Трябва ми болничен с дни, свободни до безкрайността в календара. Трябва ми стар мустанг, в турско синьо, шоколад или пък пурпурно червено, бутилка ром и о-хо-хо, никой до мен. Искам си тишината обратно, защото ми се лепи като парфюм. От онзи, който усещаш по дрехите, дори след петото пране. Запазена марка - мълчание.
А сега сте твърде много хора, прекалено много шум и думи се превърнаха в синоним на отговорност. Какво ще значи, че разчиташ? На мен ли, или на себе си? Тежестта на чуждите очаквания пада върху малкото ми тяло, премазва клетвата на свободата, която съм полагала повече от веднъж.
Искам себе си да върна, затова ми се пътува. И ми се пуши. И ми се вършат глупостите, които съм затворила в кутията на Пандора преди много векове. Тя всъщност е сандък... не, цяла бъчва. С неопитани и отлежали грешки, а утайката горчи.
Неизживяното си иска своето.

само по крила

Докато средноюнският бриз разваля и без това ужасната ми прическа, по пътя за вкъщи мислите ми скитат съвсем другаде. Боси и само по крила, прекосяват седем граници във въздуха и се приземяват на непозната земя в бъдеще-непознато време - късно лято. Лекарят каза, че само такова добре ми понася, не страда сърцето, не се задушава от жегата. Същата тази жега, която го задържаше точно по това време, преди една година на ъгъла на Раковски и Левски, охлаждаше го с ледено мохито и беше причината да бие учестено. Предпочита там(поне така ми каза тайно) или пък на висок етаж точно срещу Южния, но никой друг не знае, всички мислят че двадесет години си е мечтало да лети.
Смелите правели това, което е редно, не само каквото поискат. Винаги съм вярвала, че едно е да се примириш, друго - да приемеш...
Може би затова като малка обичах историята за лъвските сърца.

 

Най-лошото, мисля, е като станем двама в място за един, в тясното пространство на собствената ми личност. Защото чуждото присъствие може да ме задушава, кара ме да си съставям план за евакуация. Затова душата ми е в неистова паника...
затова, защото
не обичам
да си врат носа(и други органи) в живота ми
да смесвам работата с личното
да запознавам познати
да позволявам на друг да избира посоката на всичките ми компаси
да слушам чужди обяснения за грешки, допуснати към мен
да поемам чужда отговорност
да нося излишен багаж

да живея с някого
не обичам тесни капани
избягвам панически
опасните пространства
за собственото ми его
така лесно предизвикват у мен
клаустрофобия

Калейдоскоп

Напоследък съм калейдоскоп за съдби
чувствам се малка, тясна, като петънце
и гледам другите през цветните стъкла
нито в едно обаче, не успявам да открия себе си
затова не зная къде е фалшът - в мен или в тях
търся пътека, място през което да се провра
и да падна в Уондърленд,
а после ще съм аз самата
нищо, че всички сме луди там
поне ще зная накъде съм се запътила
и значение ще има
ще го намеря
ще се намеря
някъде
обещавам.

По приятелски

Само приятел може да потопи сърцето ти в бурканче с мед. После лекичко ще го изкара, захароса, разтупти, ще го зарадва даже в полунощ. Само приятел ще знае как обичаш млякото си вечер(не кафето рано сутринта), защото ще е бил до теб в достатъчно от нощите, през които не можа да спиш.
А как лесно се заспива вечер, когато знаеш,
колко много някой те обича,
дава всичко, за да си щастлив,
безусловно,
чисто,
от сърце,
просто
по приятелски.

Татковците са различни, силни,

като крепостни стени

около малкото ти тяло,

стоящо в епицентъра 

на бурята - живот.

И с всеки трус се чувстваш

по-стабилно,

по-свободно,
имаш виза да летиш.

Татковците са историята,

величието на жълтия

по дланите тютюн,
ръката, която бута колелото,
докато се учиш на равновесие
не само в игрите -

в душата също.
Ако има синоним
на жертва,

то ще е

баща.

Малко София

Малко София има тук. Малко България.
И не знам къде сме - повече на изток или на запад. Някъде из дните ни Балканите са се преплели с амбицията на капитализма и напредъка на времето. София е тайна, скрита от очите на тези, които все нямат време да я разкрият. Сега, когато съм изживяла мечтата до толкова, че съм я оставила за едно по-далечно бъдеще, когато е боляло и преболяло, си мисля, че ще ми липсва. Не само градът, но и кръвта му - типичното българско време, начинът на живот, изтока. България не знае къде е (все още). А може би завинаги ще си остане "пътя между Изтока и Запада, Европа и Азия". България седи и чака. А в това си безкрайно очакване е някак прелестна, тъжно-привлекателна, чак не ти се иска да я променяш. Толкова стара е, че оставя вкус на сладкото от смокини и билковият чай от детството.
Бягам, защото ме е страх да остана. Но не ме е страх да усещам вкуса.
Искам да не ме е страх и да се върна.
А междувременно ще помня всичко това.

Видеото намерих тук.

Защо все с лошо поглеждаш? -
ме пита
а зад тъмното - бял страх
целогодишно,
умножено по двадесет,
вали и трупа преспи
насред пролет
пада нежно, тихо,
задушава всеки опит
да завърша с точка
слага въпросителен
и гони всички чужди погледи
насочени към мен с добро
всичко е стени,
прегради,
а очите казват,
били огледало на душата.

Кой

ще се престраши да направи първата крачка
(наистина)
напред?

Може би може?

Предлагам ти да се освободим от всичките си предразсъдъци и спомени. Може да преминем през долината от тръни, да следваме пътеката, да стигнем зад планината, където да заровим всичко в малка стъклена бутилка. И тя никога повече няма да бъде отворена.
Можем да останем без минало, да застанем. Върху чист, бял лист, с малки крачки един до(не към, не срещу) друг.
Защото толкова много грешихме,
толкова омраза е останала под краката, пуска корени, а ние тъпчем все на едно място...
Може би можем да сме различни. Може ли?
Освобождавам всичко така дълбоко заседнало в горчилката. Давам шанс на новото у нас, защото май, така е най-добре.
Върни се, за да чуеш как прощавам.

Толкова.

"Нямам желание да моля за прошка. Благодарно ми е. Под цялата кал и болка - или може би някъде много високо над нея? - ми е благодарно. Благодатно и благодарно. 
Толкова. "
Един от текстовете, които не мисля, че мога да забравя. Неведнъж съм си повтаряла финалните думи, само от щастие.
Защото ми се струва, че е казала всичко - нито повече, нито по-малко.
Губим, губим се, живеем. И всичко минава толкова бързо, като френски филм в шест следобед - никога не стига. А грешки колкото си искаш, даже малко повече. Потъваме бавно в дълбокото, гледайки как светлината изчезва. И все пак, всичко това оставя сладко-горчив послевкус на нещо отдавна завършено от сините маслени бои на съдбата.
Вкус на нещо красиво.
Благодарно ни е.
Tолкова, да.

Уча се стъпка по стъпка на запълване на празнини. Слушам себе си, защото анархията ми дойде в повече, даже тялото ми се разбунтува. Идвам на власт, сменям стилове, всичко е саундтрак - не мюзикъл. Нещата трябва да се приемат каквито са, без излишни драми - казва Д. Вярвам, нали всичко някак се оправя, рано ли късно, а след късното нямало значение.
След пет години нищо от това не се помни
(дано не съм подобен спомен и аз).
самодостатъчност. петъчно. няма те.
и това е oh/kay.