Предопределености

Не знам дали съм ви разказвала, но обичам такива моменти. Точно като този сега, когато лактите ми се опират върху дървения плот, а сърдечният мускул така усърдно работи, че се допира до ръба на масата. Учестеното дишане при мен е знак за успех. Не, че нещо, ама винаги си е било така. Времето спира, дланите ми изстиват толкова, че едва помръдвам, разнасят се тръпки из тялото ми и всичко става механично. След като ударите забавят своя ход и моментът, който решава целия ми живот приключи, разбирам, че вече съм успяла. Обзема ме чувство на предопределеност. Термин, който използвам рядко, понеже малко са нещата, които не можем да опишем с думи. Но са най-важните. Неща като да усещаш магията на живота, иронията, чуждо сърцебиене, слънчеви лъчи през Brownian motion, зеленото на кестеновите листа, дълбокото в цветовете на нечии очи...
Такова е и да знаеш без конкретни факти... предопределеност. Магично, вятър през пръстите, не се вижда, усеща се.
Важните моменти са предречени.

''As if a woman ever loved a man for his virtue.''

Толкова.

успоредно преминаващите мисли

Искам простички неща, като дълги пролетни следобеди в близкия парк, последвани от европейско кино и пуканки, например. Искам тъмна зала, голям екран, малко въображение и тишина. После вино и платно за добра абсорбция на маслени бои и чувства. Малко по малко да си отива денят с тихо рисуване и нежна музика. Искам самотност, защото целостта е нереална. За мен всеки ден изследването на света 'едва сега започва', затова се чувствам уморена. Някои не спират, за да се замислят какво им се прави НАИСТИНА, точно в този миг и в този ден, живеят в посредственост. Докато аз обмислям успоредно всичките си желания за стотни от секундата, заболява ме от опити да се осъществя, а после тръгвам от поредната свършена задача за деня, мислейки си за европейско кино и безпроблемност. Merde, защо все не може да е простичко?

Смяна в сезоните

Като пясък нижат се дните ни,
малко по малко морският бриз ги отмива.
Есен след лято
и пролет след зима,
бързам дъх да поема,
да седна на някой ъгъл в света
и после тихо да гледам
как пада дъжд, а след него - мъгла.
Да видя как се пречиства
животът в един кръговрат
как сезони се сменят,
а с тях и следите ни
изчезват от морския бряг.

От топлото е

Режа домати и стоя на отворено. Като човек, който се завива здраво, даже когато е лято, никога не съм отваряла терасата. Все така е пуста, нищо, че навън е пролет. Даже гълъбите ми ги няма, откакто се преместих, но и с това съм свикнала. Сменям си местожителството по-често, отколкото грима. Казват, че съм станала дори по-женствена. Спрях месото, връщам си русото, търся начин да стана по-истинска, да се върна назад към първичното, пуша когато ме пристегне сърцето, душата и всичките ми мисли са натясно.
Никога не съм била такава и се чудя това път към смъртта ли е или път към прераждане?

Въпрос

Кога разбираш, че си на правилен път? Как така си сигурен, че не си на някоя пресечка, очаквайки поредният ураган от грешки да те отнесе? Кога преставаш да се интересуваш от друго, освен собствения си живот? Чакам. Чакам да се случи чудо, да се променя.
------------------------------------------------------------------------------
Иначе казано, ти откъде знаеш, че си в хармония със себе си?

Под пластовете

ако ти покажа другата страна, която имам
и ако ти разкажа за слабостите си..
ако те разходя из синьото под роклите
с които крия всичко ожулено
ще разбереш ли защо съм такава?
и ще има ли значение?
ще излекуваш ли всяка измама?
всичко отречено ..
ще ми възвърнеш ли
наново
дали ще ме обичаш или съжаляваш?
защото съм се скрила под безчувствени кори
и преди, една по една ги свалях
разкъсвах ги от бързане да съм достатъчна
от нетърпението да обичам
се ожулих, одрасках порцелановата кожа
а после пак ги изградих
не свалям нито пласт измама
само с тях оставам цяла
всяко чувство съумявам да отричам
оказва се и без емоциите можем

В шест, преди април

Това време на годината и специално следобедите, които така идеално се вписват в дъждовете му, свързвам с вкус на горчиво кафе. Онова истинското, не-инстантно, дето се утаява на дъното на всяка чаша, а ароматът му преминава от синусите до върха на езика и обратно, стомахът ти се преобръща и трепериш. Докато е студено се прибирам, чудя се какво е да съм тях. Винаги по едно и също време, биологичният ми часовник е настроен за събуждане. Започвам да си мисля какво би било да имаш, да трябва, някой да те чака, входната врата да се отвори отвътре, да е топло, вече светло и да мирише на вечеря. Защото никога не съм познавала тази страна на шест часа следобед, пред-априлско време. Не знам хубаво ли е, лошо ли, това което правят другите след работа. Сноването между магазина и вкъщи. Защото го нямам, може би, затова така ме е привличало. След поредното силно кафе, няколко сърцебиения по-късно и начало на дъжд, съм пред входната врата. Отключвам, тъмно и студено е, тихо, мирише на края на март.
Инстантният живот завинаги ли е?

опит

Препрочитам уроци, които вече съм научила. Но нали основното ми е избягало, докато опитът ми се доказва, затова разбирам, че нищо не е постоянно. Точно тази не-честота водела до болка. Защо привикваме тогава? Мазохизъм може би.
Търсят ме изписвайки самотност и производните и, даже в петък вечер самота. Не разбирам как се вмъкват тайно тези думи в моя речник, след като притихнаха отдавна в тялото. Изчезнаха с годините, не са се появявали пред прага ми. Не защото някой ме запълва, просто нямам нужда. Оставен да прашасва, там няма никой, пред вратата даже стъпките си не различавам. И това идва с повечето опит, ако не и с четене ще стане. От там разбрах, от там научих връзката между привързване и болка, а щом и религиите ти го говорят, може и да има доза истина.
В понеделник вечер не е по-различно.

Култивирам блога си като личност,
може би затова с Фейсбук е като раздвоение.
Всяко начало е объркващо.
Хубав ден. Дъждовен.

ако започна да сравнявам колко пъти съм сърцетупкала
(както казват феите)
ще вземе да се окаже, че повече обичам всяка пролет
повече отколкото обичам да обичам
а това е много
понеже спирам да дишам
само като погледна натежалите облаци
които бързат да се извалят
и да замирише на пречистване
или когато слънцето сутрин наднича
през яркото синьо на небето
и навсякъде е цветно, като нов живот
като усмивка и щастие без повод
то е най-хубаво, по-хубаво от обич
повече обичам сутрин в пролетта

тежиш ми
като камък в дробовете
влачиш все надолу и надолу
към дъното малкото ми тяло
задушаваш всеки опит
да избягам
да дишам
да ме има
болиш така безпощадно
както никога нищо не е боляло
докато мазохистично
си спомням допир след допир
и не искам да спра
защото знам че ще си отидеш
нали вече те няма

не-истински

всяко утро за мен

може така да започва,
защото сме крехки,
чупливи
и без нежност не можем
а после кротко да скрием
цялата обич в сърцата ронливи
да започнем деня си с горчиво кафе

ти и аз все бързаме толкова
че ще оставим в утайката
всички неправилни мисли
нали аз съществувам в мечтите си,
а само реалното теб те влече

Бабите, както е писано вече, са институция. Баба знае най-добре(нещо като мама), но с повече опит. И ако има някой, за когото трябва да се сещаме по-често, то е точно тази жена, която ни обича тройно повече и всяка вечер тихо изрежда имената на внуците.
Баба винаги успокоява като заговори, така ласкаво и приказно, като те погали по косата, както някога правеше.. връща те много далеч и назад. В имало едно време, в разпръснати звезди и други светове, но реални, в които детското и наивното бяха самата истина. Баба си спомня, нищо че забравя дребните неща. А сигурно и ти помниш, затова от време на време те наболява от ляво и трепти мускулът на онази сърдечна честота, дето пазиш само за кръвта си. Кръвта, която вода не става. Която отправя молби вместо теб към Вселената. Баба винаги ще те обича даже повече, отколкото ти обичаш самия себе си.

rules of simplicity

Започвам наново,
за да се спася.
Простички правила,
следвани от най-сложното,
но-най сигурно нещо.
Сигурност, да,
това е.
Не от утре - от днес
обещавам на себе си
и цялата съвест,
да съм друга,
по-добра,
съвсем различна
вече
обещавам.

някой да мълчи

 

Имам си музика за всичко. Включително и за дни като този. 

  Дни, в които замирисва на дъжд и на ново. От онези хубави промени, които носят със себе си облаци успокоение. Че не е краят, малко желание, много надежда има в нещо толкова красиво. 

  Дни като днес, когато и въздухът, и аз тежим, ми става твърде самотно и тясно с мислите. И не мога да различа какво е - есен ли е, пролет ли, само чувам стъпки по сухото към мен..после се отдалечават. Искам да говоря, говоря, говоря.. но този път някой да слуша. Егоистично искам да разделя тежестта на две, защото така или иначе, тя с времето се трупа. А за някой по-цял от мен, товарът е нищо.

Какво ако чуе за времето, което така бързо минава,
за многото разклонения по пътя,
за забързаните хора, които не знаят къде отиват,
за теб,
за мен,
за разликите, за тежкото на живота,
за иронията, несправедливото, неравенството, мечтите, простотата на красивото, многозначните знаци, дългите изречения, неказаните думи и още, още много има друго, за което някой трябва
да послуша..
и ако това са твоите стъпки..
спри.

Моли се, бягай, не обичай.

Когато започнеш да се молиш, виждаш колко си чуплив,
виждаш края, истинският, без да спреш този бяг към него.
Защото не си застрахован от лъжи и напускане. Нито пък знаеш кога последното наистина ще е последно. Молиш се да няма сенки, които те преследват, да не се връща, свеждаш глава, за да се слееш незабележимо с тълпата. Страхът да се изправиш пред кошмарите е да се окажеш в поредния такъв. Параноята която те обзема е като съдбата. А така лесно се бъркат тези двете неща, особено ако чувствата ти замъгляват пътя.
Когато видиш, че се молиш, че стискаш длани, впиваш нокти и стягаш всеки мускул до безсилие..
когато обвиненията са разпръснати по пода..
не ти остава друго,
освен да си тръгнеш
и да се надяваш, че няма да те последват.
Защото всеки следващ удар е малка смърт на сърцето и надеждите,

 тайно скрити от човека стоящ на терминал "изпращащи".

**

понякога
ръцете, сърцето, тялото, са различни части от едно цяло.
отделно, разделено по принуда.
понякога
така става.

Нищо не знаеш

Нека се разберем нещо - аз не зная коя съм, така че за теб следва да е непосилно да ме разбираш. Като държава без граници. Не налагам ограничения, хора емигрират постоянно - по мое желание. Изхвърлям ги от леглото, живота, деня - щото в мислите ми никога не се задържат. Не приемам постоянно гражданство, защото съм цялата проекти. Въртя се около себе си, променям всичко механично, вече не разпознавам образ в огледалото. Само случки, slow motion, ничия съм. Градя се, надграждам, после руша. Не съм знаела това за себе си, но какво ли и знам? Затова няма тук да намериш линк към "За мен", няма цък към разбирането ми. Или ме приемаш, или не. Или си избрал да останеш, или те е дострашало. Не обвинявам, не придърпвам към себе си. Имам всички (и всичко) нужни, за да съм с грам по-малко сама.

Спри да мислиш, че четеш и разбираш, че чуваш, докато само ме слушаш, защото дори аз понякога греша за себе си.

Аз <З София.

По повод този пост, Бени както винаги точна и изчерпателна.
Но ми се иска да кажа и друго - Студентски не е София. За тези, които говорят без да знаят. За тези, които уж знаят, а не разбират. Няма общ знаменател.
Държавата е боклук, който скоро няма да бъде рециклиран - факт.
Но това, което има там, това, което този сбор от традиции, ценности, странности, възгледи, култура, общество и мечти са изградили, е несравнимо. Не-българско, различно.
София наистина диша. Няма знак за равенство между тежестта на опростеното мислене и магията на този град.
Ако си затвориш очите за грозното, ще усетиш как София тупти, бушува, живее под полите на Витоша, по-прекрасна от всякога, по-различна от всичко тук. Но за това се искат сетива, изостри ги до всичките им граници и малко след тях.

На колко се чувстваш?

Имало и хубави неща, светът посреща новото начало. Докато се мъча да не чувам и виждам едно, друго съвсем различно се разтваря пред мен. Не можеш да заглушиш някои звуци - също като тези на птиците, просто не става. Затова повтарям как всичко тук ме задушава, толкова е низко. Цитират ме, чак срам ме хвана. Какво знам аз? Нищо. Питат ме какво искам, ами нищо не ми и липсва. Нали сами си правим живота(може би затова бягам от тук)? Но аз пък мисля, че той оформя нас. Щото на двайсет не е като на петнадесет(ще ме прощавате, ама е така, и сърцето, и умът различно мислят), а на четиресет и седем не е като на двадесет, поне мама това каза. Мама знае най-добре. Кръвта не лъже, не примамва, дава само помощ за живот. Иска ми се да се вслушвам в шумоленето и по-често, някои грешки можеха да бъдат избегнати. Но тогава пък нямаше да се чувствам на колкото съм. Точно. Нито секунда по-малко. Затова нямам нужда от показност, от пошлост, среднощни мъгливи спомени не ме привличат, не съм другите. Точно затова, радвам се на пролет, на сладки целувки и когато някой ми пази тихо. Сега чак разбирам, аз съм на колкото съм и нито ден в повече мъдрост.