Все имам начин да избягам

Спя в kingsize bed, под бели, пухести облаци за завивка, чуждо е, с чужда ръка между бедрата ми. А другата - отляво, настанила се е  върху заетото ми сърце, където всички врати са затворени. Става рано, за да ме прегръща (нещо отдавна търсено, просто не и тук), за да ми каже да се пазя... а аз се крия от всички сладки чувства, поднесени в легло за мен. Крия се когато затворя очи и не му казвам нищо, потъвам в пух и мисли между 3 и 4 по тъмно.
Не мога да се нося по течението, на повърхността на отношенията...
сънувам, че не мога да обичам.

странно е

когато те гледам в огледало
когато имаш чуждо отражение
и пак си ти
малко по-прозрачен
по-обичащ мен
но не си ти
друг е
почти
като теб
правя магии
той прави приказки
и палачинки рано сутрин
не знам кого лъжа
отпечатъка ти или себе си
че те има, даже и в леглото ми
връщам лентата назад само както аз си мога
замествам те с инстанти
можеше да е различно

Losing grip

Понякога чувствам, че губя захвата си и пускам всичко.
Някак неусетно, без да искам,
като да стоиш в претъпкано метро - все някога залиташ и се пускаш.
Разликата е само, че няма върху кого да падна. И се чудя аз ли съм или е от другите?
И как така изтървам всичко на земята, как се чупи толкова лесно всяка връзка?
Днес бях в обувките на Пепеляшка и честно казано не са удобни.
Днес просто Исках, но Не можех
Мисля си дали съм наследила тази обреченост
и колкото повече разплитам конците,
толкова по-страшно ми става.
Минах през метрото
през сълзи.

Днес ми е тъжно.

За машините и хората

Това е нещо като извънредна публикация.
Просто защото не ми се е трупала в мислите и чувствата, не съм искала да пиша, не е като всички други тук. Но ми пука.
Защото мисля, че никой не мисли вече. На въпроса ми "На кого му е нужна машина за рязане?!?" се отговори със "Защо да го правя, като има машина за това?".
Така погледнато - тъпо. Ебати безсмислената публикация, нали...
ами, не. Изливаме си чувствата в есемеси, не ходим, а пътуваме, не пускаме плочите, които заемаха толкова много място, имаме телефони с размера на дланта си, за да честитим. На кого му е притрябвала картичка? Не палим огън, всичко е готово, не режем, защото ни мързи.
По-статични сме от всякога. Заменяме себе си с plastic и wi-fi, просто защото така е по-лесно.
И след като започнеш да прокарваш пръстите си по тънък, черен екран, защото разбираш ли, тъч енд гоу е по-лесно от тайпинг, ставаш зависим. От времето, от новото, от стандартите, от улеснението, което ти се предлага.
Превръщаш се в GPS система за разпознаване на по-лесния начин. Губиш всякаква сетивност за реалността и виртуалното, слагаш знак за равенство, когато такъв няма.
Не разбирам, защо хората обезсмислят себе си. Всъщност вече, мисля си, не разбирам нищо, изобщо.
Може би, защото вярвам, че вкусът идва от чувствата, които влагаш, топлината и уханието от търпението, което даваш и умерената сладост, че не се постига с машини. Считам, че имам време да напиша ''обичам те'' или ''липсваш ми'', без да смятам оставащия брой знаци. И мога да вървя в продължение на час, без да почувствам, че съм пропиляла времето си. Време, което всъщност, не би било по-правилно оползотворено по никакъв друг начин. Просто защото имам цял един живот. И колкото и да се състезавам с него, той винаги ще е пръв на финалната линия.





Живейте по-простичко, моля.

Сняг през есента

вътре се усеща
че снегът навън се трупа в преспи
нищо че сняг няма
така студено е станало напоследък
така претръпнало и сънено
както само една или две други зими през годините
време за преосмисляне, нали?
напоследък все си мисля
колко съм сгрешила
казвайки дори на себе си
че под завивките не искам никой да топли ледените стъпала
време за пренареждане
на приоритети
животът преди другото
без да усетя, че другото е вързано с живота
и нито хилядите чаши чай,
нито тежкият мирис на мандарини
не стоплят така,
както нечии чужди стъпала
върху твоите...
Пренареждам.

Всеки ден си мисля

Спомням си първия път в който наистина видях побелялата коса на баща си. С очи на изплашена до смърт кошута, гледах втренчено и се опитвах да проумея кога точно мина цялото време.  Време, през което той е бил почвата под краката ми, бетонът на мостовете към бъдещето.
Има нещо странно в кръвната връзка - виждаш възлите, които по-късно се оказват единственото спасително въже, което те издърпва от пропастта след поредната грешка. Идва момент, в който осъзнаваме, че ние, децата, сме ахилесът на родителите си. Че когато се превърнем в нечий дивеч, само те ще ближат раните и ще ни учат да ловуваме.
Затова ако има нещо, което предизвиква най-голямо съжаление у мен, е това, че времето тече за всички. Защото, мисля си, да видиш старостта, застигаща най-скъпото е по-лошо от неговата честа липса в живота ти.

И защото още сме деца за някого, нали...

Am I enough?

Тези дни чувам само "Ти го заслужаваш." и се чудя колко често ми го казват, и колко рядко всъщност вярвам, че заслужавам всичко, което се е случило.
Понякога искам да не мисля. Защото по този път идва отговорността към другите и цялата тежест на едно обещание, което сам стоварваш на рамото си. Обещание да върнеш всички жестове.
Заслужавам ли наистина това,  което имам?
Защото имам много(често без да знам и без да моля). Имам всичко нужно, а аз още търся себе си из чужди улици. Добра ли съм? Къде започна всичко?
Мисля, че си губя границите на "достатъчно", размиват ми се представите дали се справям или не...
Достатъчно добра ли съм, само това искам да знам.

Лондон беше наказание.
Беше суров урок от живота, че не можеш да се криеш вечно - все някога порастваш.
За дни стана различен.
Лондон се бунтува.
Като августовското море, прелива от живот и нетърпение да се покаже на света.
Лондон е различен.
Няма установени стандарти, няма правила, няма срам, няма въпроси. Оставаш сам със себе си и куп от непознати лица, които те пресрещат в някой тунел на метрото. Живее денонощно. Близо два милиона минават под земята, за да достигнат до някъде. Създават шарен свят, в който можеш да си себе си, без да бъдеш осъждан и без да плащаш за чуждото мнение.
Лондон е класика.
От черните таксита, които спират на всеки светофар, до сервитьорите в бели ризи, които ти поднасят затоплени прибори. Куп цветя по улиците, малки бели(понякога червени), стари къщи, с колело отпред и дървен под отвътре. Мирише на чай и дъжд едновременно, толкова хубаво, че не знаеш дали може да бъде истина. Бални зали, а отвън най-красивите смокинги и рокли, за които само слушах като малка.
Всичко е тук.
С малко късмет, от изплашен заек се превръщаш в странна птица, скитаща по улиците с часове.
Лондон приютява.
Всичките ти странности са у дома....
(даже и ако ти не си).













                                                                                         да, виждала съм и това.

...better find the way out of your fear

Мразя се, за това, че мисленето извън кутийката някак не ми се получава. Праволинейна съм до мозъка на костите си, до желанието да има само една линия и само едно метро. А може и до спазването на всички биологични, социални, правни закони - на всичко. Тези дни се поправям, излизам от кашона, пристъпвам си границите и честно казано, е по-трудно от всякога. Не безнадежността е опасна - опасни са кутиите и страхът да разкъсаш стените. Вкоренен ми е в мислите, станал на вяра, завързал очите, ръцете и думите. Страхът (ме)се събаря (надявам се).

No connection

проба-грешка
проба-грешка
така ставало в любовта
ми казват
така да ме е страх от грешките
във всичко
да продължа ли
да опитвам
да опипвам
почвата под краката си
ръцете по тялото си
или да го пусна по течението
без координати
без обратна връзка?

Вече знам

разбрах че важните неща не се усещат
за разлика от дребните решения,
тези с куфарите са неизбежни
нямат връщане назад
и ръцете ми са лед даже нависоко
и сърцето не издържа с всичкото това издигане и приземяване
облаците над Лондон са по-меки от всякога
по-бонбонени от захарен памук
къде ми свършва пътят
и започва летенето
още търся отговори
и причини
да си вярвам

It is a `goodbye` song

Толкова от мен.

Relief

колко олеква
когато наистина виждаш
че вината не е в теб
че е нямало по-добро решение
от това да заобиколиш
да се откажеш
от това да бъдеш
само спомен от горещо лято
лъжа
неискрено "обичам"
или моментно щастие
когато бягаш
от своеволията на сърцето
и нечия промяна
стане твое спасение

Днес ми се мълчи

заради разделите
които животът предлага
без право на отказ
заради това
че колкото и причини да има
в това да срещнеш някого
стига само една
за да напуснеш
насилствено
и с плач
не мога
не мога
не мога
да изгубя
единствения си
приятел-семейство
не мога
и не зная как да се сбогувам
мълчи ми се...
днес ми се мълчи.

Печена тиква

Мирише вече на септември, както си му е редът. Пече се тиква с черно-златиста кора и разтичащ се мед по нея. Гледката през прозореца ми става все по-жълта, а утрините без завивка не се понасят лесно. Типичен септември за мен, моля.
Типично за него, всичко започва от начало. Лятото изтрива с гумата си всичките тежести отлежали в мислите ми, тръгва си с тях и оставя прашни стаи с бели стени след себе си. Септември започва като всичките си копия през отминалите няколко години - ново място, нов живот, нова бледа кожа, под която ще се скрия. Този е лек - като сега-изплакано-небе, зелени листа по затоплен асфалт, тъмна бира в Лондон.
Стягам куфар отново. Сега нямам нищо за прибиране(каква жена съм аз?), всъщност нищо не ми трябва, какво да поместя в "голям салонен куфар и ръчен багаж 55х40х20"? Очевидно животът ми не се побира там, просто защото го няма.
Нямам на кого, но се моля този път, този само.. и това е. Искам този септември да е последна есен на пренасяне от живот на живот. Събирам парчета от себе си в куфара, празен е, само с бои и брокат за мечти. Платно за проекти на последното ново начало...
Есен е,
поместих си мислите в куфара.