понеделник, юни 20, 2011

Завършеци

Не знам защо умираме, защо се раждаме, защо бързаме да бъдем или имаме нещо, когато самите ние сме по-преходни от дъждовете на лятото. От онези проливните, изливащи се, за да напомнят, че ги има, да направят огледало, в което слънчевите лъчи да се отразяват с целия си блясък. Толкова сме големи и реални, че ни няма.
Искам да имам, да бъда, когато съм тук за ден. Утре може да изчезна и всичките ми смисли ще се изгубят някъде из голямото пространство. Бях ли тук?
И разбирам, че любовта е една милионна от трепетите на сърцето ми. Не ми се умира, не ми се живее, но се рея някъде измежду реалностите. Животът има странни измерения. Лута те между смъртта, усмивките, сълзите, истина, фантазия... въпроси.
Продължавам да се питам защо? Накъде? Кога? Как? Дали? Кой? Кого?...
Имам, нямам, печеля и губя, и всичко това за стотна от секундата. Преходни сме, да. И ние, и времето. Трудно ми стана да определям къде започва и къде привършва всичко.
Толкова е относително.

3 коментара:

  1. Чудесен пост!
    Малко хора на твоята възраст мислят изобщо по този въпрос, а още по малко изразяват мнението си по този красив начин.

    ОтговорИзтриване
  2. Наистина прекрасен пост, трудно е да усетим реално колко е крехък животът и кои са значимите неща в него. :)

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря :) Щеше да е хубаво постовете да са предизвикани само от хубави емоции, но провокирани така пък май са по-красиви :)

    ОтговорИзтриване