връщам си се в клетката

Кога оковите, които си поставяме са твърде здрави? Има ли много? Точно както има недостатъчно?
Кога сами се вмъкваме през желязната вратичка, тихичко издърпваме ключа и го захвърляме в най-мрачния, висок ъгъл на сърцето си? Границите идват ли ни в повече?

Днес ми е ограничено. Малко по-малко от вчера, но не и повече от утре. Ако можех да науча себе си на нещо, то би било да приемам всичко, всички, всякак. Но не мога, май, а?
Решетките на душата затискат малкото ми тяло, веригите са поставени, а визата отдавна изтече.
Не може. Не приемам.
Предпочитам да избягам, не да те разбера. Не искам - нито теб, нито компромисите, които носиш със себе си за мен.
По-добре така, по-добре сама в клетката и под защитата на собственото си разбиране.
Човешко е, нали? Всички сме едни обикновени птички.
Аз влизам. Омръзна ми от вашия свят и неписаните правила. Предразсъдъците ни спасяват.