Завършеци

Не знам защо умираме, защо се раждаме, защо бързаме да бъдем или имаме нещо, когато самите ние сме по-преходни от дъждовете на лятото. От онези проливните, изливащи се, за да напомнят, че ги има, да направят огледало, в което слънчевите лъчи да се отразяват с целия си блясък. Толкова сме големи и реални, че ни няма.
Искам да имам, да бъда, когато съм тук за ден. Утре може да изчезна и всичките ми смисли ще се изгубят някъде из голямото пространство. Бях ли тук?
И разбирам, че любовта е една милионна от трепетите на сърцето ми. Не ми се умира, не ми се живее, но се рея някъде измежду реалностите. Животът има странни измерения. Лута те между смъртта, усмивките, сълзите, истина, фантазия... въпроси.
Продължавам да се питам защо? Накъде? Кога? Как? Дали? Кой? Кого?...
Имам, нямам, печеля и губя, и всичко това за стотна от секундата. Преходни сме, да. И ние, и времето. Трудно ми стана да определям къде започва и къде привършва всичко.
Толкова е относително.