вечнослято

Малко голяма съм, за да се разпилявам отново така, за да не съм цяла, времето не стига. Слабостите стават жертва на прагматизма и се градя наново. Казвам да на всичко, което съм отричала, понеже никога не знаеш какъв пропускаш да бъдеш. Жената, която съм, чака отвън пред вратата, иска да й правя компания, в нощите, когато й се забравя и съвсем не мисли. Променям се. И докато откъсването от всичко старо, боли повече от самата промяна, монотонността убива. Колкото искам да се скрия от света, толкова искам да взема всичко от него докрай. Пред блясъка на огледалата, виждам номадското в себе си. Ще дочакам, ще има време, в което двата ми свята, ще са веднослятозавинагицяло.

Нищо нямаме  
освен цялото време
а то наистина нищо не е
понеже е твърде късно
точно като днес
за доказване
и за вина
прощавам
и вече не деля
дните
месеци
години
на принадлежност
не зависим -
(и е тъжно)
значи не усещаме.

Разбираш, че е време да отброяваш годините наобратно, след като ученето става в пъти по-лесно, приемането също. След като максимализмът бива задушен от напористия баланс, тогава всичко се нарежда. Защото след време (когато му е времето) се съгласяваш, че не всичко може да е точно, не всичко може да пасва перфектно на всяка представа, която си начертал. За сметка на това е достатъчно добро. Нужно е да (си) си достатъчен, защото колкото и да се променяш, все се връщаш на старта. Така разбираш, че си достатъчно пораснал - ставаш гъба и попиваш одобрение към себе си. Нищо повече.

Преди известно време, четох някъде интервю, в което една жена каза, че ще е щастлива, ако успее да заприлича дори само с пет процента на майка си. Не мога да направя референция, не помня, но мога да ни сложа под общ знаменател. Всички всъщност.
Не се самоопределяме. Произлизаме си от корените, заложено ни е да се учим от пътя на миналото. Както Тея каза, времето заобля ъглите. Искам да премахна всеки ръб и тежест от човека, в когото чакам да се превърна. Искам да съм толкова - търпение, вяра, достатъчност. И дори само процент, би ме направил по-добра.

Преди есента

Тези дни се сещам за Фелисити (всъщност преди всяка есен да дойде). Прибързах. Шансът това име да не ти говори нищо, е много голям. Докато за мен е единственият начин да опиша всичко сега. Никой не е виновен, нещата просто са. Което е най-жалкото.

Цялото небе

Миришеш ми на липи,

на неразплакано небе,
натъжено и надвиснало,
над сивкав асфалт и опустели спирки.
Прелиташ ниско
и щом спреш до мен,
нощни светлини
гасиш,
любимитемите,
в очите ми
ги давиш,
ще останеш
ще си тръгнеш
мъгла надвисва
все едно
си тук.

Липсата на време убива въображението. Крие зад себе си всичко, което ми пречи да спя (поредна седмица вече), страхува се, че ще си кажа всичко този път. Преглъщам думи на сухо в подземието, между метрата, цял един свят се крие там. Предъвквам и последната мисъл, а с нея натежавам още повече като не пиша. Средиземноморието през август няма да ме спаси, даже не го чакам вече.
Ако имах време, щях да си дам свобода.
Сега и двете ги нямам.

виждаме си греховете
още преди да ги извършим
на пръсти стигаме до тях
после в тъмното
нищо няма значение
връзки ще се развържат
тайни ще се премълчат
прегради ще се чупят
без светлина
остават къщите
между
четири
черни
стени
крием си грешките
и всяка слабост
заравяме
тръпнем
прости си.

Празни пространства

След като времето мине, си мислиш колко много си искал цялата тежест да падне, да си тръгне. Искал си да не усещаш нищо и да заживееш в стерилност. И веднага щом безчувствието се случи, се питаш къде потънаха всичките вдишвания, които тогава не можеше да поемеш, тогава пространството сякаш се свиваше. Сега седиш на мястото на атомния взрив и се молиш да чувстваш отново. Понеже знаеш, че съвсем не е краят, а просто ядрена зима.

Събуди ме.

Spoiled

Пътува ми се (не натам, накъдето тръгнах), стягат ми се багажи, пишат ми се дневници, чупи ми се порцелан (за хиляден път), влиза ми се в денонощна библиотека, гледа ми се свят, инвестира ми се в себе си. А досега всичко беше бъдеще време.
Обмислянето понякога идва в повече, повярвай. И ако можех да си позволя да прегреша, винаги щях да избирам живеенето без окови, понеже то все най-скъпо излиза.
Да не трябва, а да искам. 
Трябва да се превъзпитам и всъщност вече съм започнала да глезя себе си,
да се обичам
повече.

ако можех

спасен ще си
ако си писател
и се давиш в думите си
а в същото време
те теб спасяват
свободен ще си
да живееш
щом дишайки
пишеш
изливаш
всяка емоция
с мастило
ако можех
щях да съм
писател