Жертва

Сънищата, всичките ми, теб сънуват.
И краката теб са гонели,
ръцете теб са търсели,
огледален образ
на една носталгична моя представа,
отражение си ти на всичко,
което все съм чакала.
А дали си истина, да знам не искам..

Плът от плътта,
до кръв съм стискала,
магията да не избяга
от празната стая,
където чупиш ми крилете,
скубеш пух и палиш.

Само думи са болели повече -
написани, гравирани, буква по буква,
ръката ти сякаш с метално перо
ми пронизваше кожата,
така леко я чувствах,
вдигал си я само,
за да ме прегръщаш
и когато ти омръзвах.

А той,
най-острият и заглушаващ звук,
е от пречупената права на обичане.
Ако аз съм ти,
а ти си аз,
любов,
сама убивам се.

Никой друг не знае,
очите ти как мразят,
зениците как стрелят другаде,
а куршумите им рикошират право в мен,
не знаят.
Ако някога горяла съм в сълзите си,
за теб е.
Давела съм се и съм възкръсвала.
Една плюс хиляда нощи умирах,
Набоков четях - за теб си мислех,
заложник бях,
Стокхолмски синдром си,
ти си ми най-черните мисли.
Нали най-силната омраза -
обич е?
Да бягам - не искам.