Започнала съм бързо да се отегчавам. А може би просто не съм искала да го призная пред себе си преди. Разбирам, че ме е страх да си казвам истината в очите точно толкова, колкото обичам да я казвам на другите. Смела съм иначе. Ако бях и толкова свободна, щях да съм друга. Може би затова сама се оковавам и чертая. Чертая си цели по салфетки - някога останали подложки от мокачино с лешници, където разни стрелки тичат по грапавата повърхност и се сливат с финала. Мисля си, ако бях свободна, нямаше да е така. Денят ми можеше да започне в някой полуразрушен мотел, близо до безкрайна магистрала. Можеше да съм вечният пътешественик, да работя backstage, крупие, ''екзотична танцьорка''... не, крупие съм била, значи нещо различно. Миналата година щях да съм в Гърция, кожата ми да мирише на зехтин и портокали, а тази - в някоя пустиня, с горещо кафе и дрехи до петите. Боса по горещ пясък и през високи скали. И зеленото на Шотландия трябва да се види щом ще имам време. Всички ще са неизследвани... ще съм непозната. Виждала съм най-красивите, розови, морски изгреви, след дълга нощ, най-високите сгради, дворци, бягала съм в лавандулови полета, докосвала съм водопади, опитала съм много, обичали са ме и съм обичала, на дим и свещи, живее ми се още по-свободно от преди.
После сама се спирам и благодаря, че нямам пълна свобода. Благодаря, че имам за какво да се държа и отегчавам, има в името на какво да съм или да не съм една или друга. И се радвам, че никой не е на мое място, аз не съм на ничие. На мястото съм си.
Обичам си веригите. Задължняла съм за повече от един живот, изплащам и се радвам, че има кой да взима мен, с лихвите. Че някой ме очаква, непроменена и не-бягаща. Някой се опира на моето рамо и е моите окови.
Затова не съм различна.
И не искам свобода.