3D

Гугъл стрийт вече ми показва спомените. Зуум на макс и те стяга сърдечният мускул, чудиш се кога измина толкова време от последните думи с хора, чиито лица, полъх и присъствие те теглят като магнит. Не, мерси, помня и без техника. Без звук и без 3D. Затова пък, картината е ясна, сякаш беше вчера. Вчера седях на ограда и тухлите рисуваха по кожата ми песъчинки, играех с деца, вчера си правих слънчеви зайци, прибирах се боса в три през нощта, претърсих плажа като луда, тръпнех от обич по покриви, вчера ме прегърна, не днес. Днес всичко е нямо кино, но все така ме жегва отвътре, все така умират пеперуди и се ражда носталгия.
Обзалагам се, че познаваш чувството на несигурност - искаш и не искаш да гледаш. Искаш и не искаш да помниш. Хубавото е, че ние, хората, обичаме да се самоизмъчваме със спомени. Да не ти пука, че някой те следи. Отваряш прашасал албум и търсиш по улици.