Чакам

Понякога търся смисли в най-притихналите си сърдечни ъгли и не зная имам ли място там, където поначало не принадлежа. Там, където никога ме е нямало, но се провирам с такава обич, ще ме има ли, ще мога ли да бъда? Понеже, знам, разни съдби се пресичат и разни книги се пишат, но все така съм не на мястото си и все така усещам, че ме има неперфектна в перфектното бъдеще. Аз съм такава, неудобна за всичко, изпочупена и постоянно бягаща, ще се спра ли и ще се (пре)обърна ли, някога? Кога започва малкото-всичко, което очакваш и искаш?
Другата година ми казват, а аз все другите години съм чакала, все те са ми били обещавани.
Другата година друга ли ще е?

как съм спряла да бъда
аз-нали-ти-казах
отвън
и говоря по-малко
и спирам
когато реша да ранявам
с думите вече
не соча
кротка съм станала
бяло кълбо
отвътре
търпеливо преда и чакам
отново
но нямо
права съм
няма
да кажа.

Не-?

Какво-смятали-хората. Никога не съм се интересувала от това, някак никакво ми е било и съвсем не съм мислила за разни мнения. Един комплекс по-малко. Не разбирам как се живее със съзнанието, че нечии очи са втренчени в теб и очакват. Майната им на очакванията. Винаги съм незагрижената, неблагодарната, непомнещата, немолещата, неизслушващата, нестарателната, непукистът, изобщо едно голямо не съм станала в очите на другите ('ми, значи, от поредното самосъзидание ме спасило това, че не слушам хората, ти да видиш..). Хората живеят съдейки и недоволни. Нещастни, щях да кажа, понеже ни е в психиката, но това е друга ендорфинна тема. И ако ти поставят летви все по-високо, а ти ставаш все по-хитър, просто ще има с какво да се топлиш през зимата. Те да коват там.. понеже винаги всеки ще има представа за теб. Ще има очакване, което няма да надскочиш, но пък ще си си ти. И това, което би следвало да помниш е, че представата, която имаш за себе си - ще живееш с нея, тя е вътре в теб, единствен критерий за осъщественост.

в стая за двама
    до моето рамо
        той живее един
           мен всъщност ме няма

всичките ми обвинения

притаили са се някъде

чакат да избухнат

някой ден, но не сега

да ме сочат с пръст

и солта да сипят

искат

за граници им говоря

тях винаги ги има

те са задъненото на улицата

и онова огледало

което познавам от двете страни

и което ще бъда

ще се потроша

скоро

(а как искам всъщност да греша)

сега съм ярко ягодово русо

а на рамото ми

чертаят се окръжности

разлистени и розови

като черешов цвят в снега

мирише на липи

усещам краткотрайност

докато чакам да свърши зимата

Жертва

Сънищата, всичките ми, теб сънуват.
И краката теб са гонели,
ръцете теб са търсели,
огледален образ
на една носталгична моя представа,
отражение си ти на всичко,
което все съм чакала.
А дали си истина, да знам не искам..

Плът от плътта,
до кръв съм стискала,
магията да не избяга
от празната стая,
където чупиш ми крилете,
скубеш пух и палиш.

Само думи са болели повече -
написани, гравирани, буква по буква,
ръката ти сякаш с метално перо
ми пронизваше кожата,
така леко я чувствах,
вдигал си я само,
за да ме прегръщаш
и когато ти омръзвах.

А той,
най-острият и заглушаващ звук,
е от пречупената права на обичане.
Ако аз съм ти,
а ти си аз,
любов,
сама убивам се.

Никой друг не знае,
очите ти как мразят,
зениците как стрелят другаде,
а куршумите им рикошират право в мен,
не знаят.
Ако някога горяла съм в сълзите си,
за теб е.
Давела съм се и съм възкръсвала.
Една плюс хиляда нощи умирах,
Набоков четях - за теб си мислех,
заложник бях,
Стокхолмски синдром си,
ти си ми най-черните мисли.
Нали най-силната омраза -
обич е?
Да бягам - не искам.

Знам си греховете, броя ги един по един и пазя в кутия. Всичко разчитам, разбирам и после заравям. Щом ще сравняваме - слаба съм, ако ще вярваме - а никога не съм била добра в обещавам, в оправдани и неоправдани очаквания, значи отново греша. Понеже никога не обещавам, всичко си знам и все пак питам с точка накрая.
Не всички въпросителни се четат, 

подводни камъни колкото искаш, 

дебнат и спъват по пътя на истината.

изглежда не свикваме с всичко
което минава през времето
има клишета-лъжи
и не всеки белег изчезва
но щом ще боли
и ще падаме
да е отвсисоко
обичаме
да вярваме на фрази
и че си струва
а те успокоили пулса
затъмнили небето
рисуват меки облаци в пропастта
скачай
скачам
по интуиция
вярвам си
че не съм сама.

Маргаритки

По миглите ми никнат маргаритки,

крехка съм - лимонова трева.

Настъпвам тихо, със сланата

и не я усещаш скрита обичта.

Вишневите устни шепнат,

не слушай хилядите им лъжи.

В слънчевото на косата крия

надежда за останалите дни,

когато с пръсти ще ме нарисуваш,

с цвят на захарен памук

и дъга ще ми направиш даже,

любов ще ме наричаш кротко, до без звук.

Балансов отчет

Дойде време за криви равносметки и балансов отчет. На минус съм, понеже ми е трудно да накарам живота да ми следва плановете, а обратното е някак неприемливо. Черно и бяло, животът не е в нюансите. Винаги съм била ръб, неудобна съм за съдбата, пречка съм и върша нещата наопаки. Двулицева съм станала - с цветната страна по пролет и сива есен в мрачни дни. В мен ли е проблемът?
Искам да се скрия в миша дупка, а се доказвам пред света. Аз коя бях, извинете. - казва Тея - и аз като нея. Искам да съм чуплива за някого, а все съм бетонът. Не мога повече да бъда опората.
Мисля си, ако някой реши да ме анализира, ще се хване за главата. Сама не се познавам вече, трябва да намеря свобода.

нядявам се никога да не е късно
да се науча да плувам
във всеки смисъл
и в живота
да ставам инерция
да се отдавам
на земното притегляне
по-често
движение срещу течението
защото трябва да се живее
наложително
да бързаш
да настигнеш
времето
то бяга.

Знаеш.

Шаблон ми е миналото по гърба. Всичко, което някога е оставало, съм превърнала в мастило и криле. Другото е незначително, дребнавото минава пред очите и се скрива зад дати. Ако вечер сме най-открити, то и към мен някъде има процеп, през който ще ти позволя да видиш, че мисля за теб. В 3am и някои утрини. Мисля си, че наистина нищо не ми е останало и аз така съм избрала. Така съм избягала - без картички, подобаващо сбогуване, без думи... само ключове съм запазила, от врати, които заключих в една прохладна вечер и най-вероятно ще останат затворени. Но съм го избрала, не защото искам, знаеш.
Не съжалявам, нищо че отвътре всичко ме гризе.
Сега вече вярвам, че всичко е било точно, достатъчно и истинско. Може би просто не навреме, а може и неписано, знам ли. Сега вече виждам колко хора срещнах за последните години порастване. И колко малко съм начертала върху себе си, за да съм сигурна, че ще продължа да вярвам, че остават. И остават, наистина. В три през нощта, миналото ми от тях е начертано.
Всичко което обичам, помня.

защо ме обичаш толкова?
предполагам те усещам
толкова
толкова силно
понякога си ярък цвят
друг път - белезникав отенък
на мен
и всичките ми липси
са по теб полепнали
на теб мириша
топла и розова съм
когато съм себе си
а очите ти
на рамото ми легнали
сънуват миналонезабравимо
честно
не знам защо
и не трябва
знам че си тук.

3D

Гугъл стрийт вече ми показва спомените. Зуум на макс и те стяга сърдечният мускул, чудиш се кога измина толкова време от последните думи с хора, чиито лица, полъх и присъствие те теглят като магнит. Не, мерси, помня и без техника. Без звук и без 3D. Затова пък, картината е ясна, сякаш беше вчера. Вчера седях на ограда и тухлите рисуваха по кожата ми песъчинки, играех с деца, вчера си правих слънчеви зайци, прибирах се боса в три през нощта, претърсих плажа като луда, тръпнех от обич по покриви, вчера ме прегърна, не днес. Днес всичко е нямо кино, но все така ме жегва отвътре, все така умират пеперуди и се ражда носталгия.
Обзалагам се, че познаваш чувството на несигурност - искаш и не искаш да гледаш. Искаш и не искаш да помниш. Хубавото е, че ние, хората, обичаме да се самоизмъчваме със спомени. Да не ти пука, че някой те следи. Отваряш прашасал албум и търсиш по улици.

Започнала съм бързо да се отегчавам. А може би просто не съм искала да го призная пред себе си преди. Разбирам, че ме е страх да си казвам истината в очите точно толкова, колкото обичам да я казвам на другите. Смела съм иначе. Ако бях и толкова свободна, щях да съм друга. Може би затова сама се оковавам и чертая. Чертая си цели по салфетки - някога останали подложки от мокачино с лешници, където разни стрелки тичат по грапавата повърхност и се сливат с финала. Мисля си, ако бях свободна, нямаше да е така. Денят ми можеше да започне в някой полуразрушен мотел, близо до безкрайна магистрала. Можеше да съм вечният пътешественик, да работя backstage, крупие, ''екзотична танцьорка''... не, крупие съм била, значи нещо различно. Миналата година щях да съм в Гърция, кожата ми да мирише на зехтин и портокали, а тази - в някоя пустиня, с горещо кафе и дрехи до петите. Боса по горещ пясък и през високи скали. И зеленото на Шотландия трябва да се види щом ще имам време. Всички ще са неизследвани... ще съм непозната. Виждала съм най-красивите, розови, морски изгреви, след дълга нощ, най-високите сгради, дворци, бягала съм в лавандулови полета, докосвала съм водопади, опитала съм много, обичали са ме и съм обичала, на дим и свещи, живее ми се още по-свободно от преди.
После сама се спирам и благодаря, че нямам пълна свобода. Благодаря, че имам за какво да се държа и отегчавам, има в името на какво да съм или да не съм една или друга. И се радвам, че никой не е на мое място, аз не съм на ничие. На мястото съм си.
Обичам си веригите. Задължняла съм за повече от един живот, изплащам и се радвам, че има кой да взима мен, с лихвите. Че някой ме очаква, непроменена и не-бягаща. Някой се опира на моето рамо и е моите окови.
Затова не съм различна.
И не искам свобода.