Physical Liaison

за това което пропускаш да предложиш
плащаш
със съжаление
и промяна
а тя е бумеранг
в порочен кръг на нещо
никога откривано
но отдавна изгубено
ако можех да намеря
синоним на константа
щеше да си
ти

старите рани

Пита ме дали някога отминава. Учиш се да живееш с отворени рани, казвам. Големите дори не зарастват, сам си слагаш солта.
Коя съм аз, за да преподавам подобни уроци? Сама не запомних нищо от своя и никакви оценки, никакви грешки не ме спряха да се състезавам със себе си. Падам хиляди пъти, толкова рани, от едно и също състезание. Прощавам(си). Ставам, бягам отново.
Финална линия няма,
само лента, с която да върна назад
стари охлузвания в бъдеще време.

когато написани думи
жегват повече
от някога изричани
и моите не значат нищо вече
когато извинения не ме лекуват
и всички оставени рани
се разширяват
а не зарастват
конвулсиите на сърцето ми
са само симптом
от нелечима болест
искам да те спра
лекарство
няма
няма

Лесният начин

Най-голямата критика на родителите ми - правя нещата все по трудния начин.
Пътища колкото искаш.
Има едни думи, които често ми отекват в съзнанието с цел да се успокоя: "Всичко това, ще има ли значение след година?''. Като си го кажеш олеква. Поне при нормалните(?) хора, но не и за мен. Не защото възприемам всичко тежко, а по-скоро, защото не мога да деля ситуациите и решенията в живота си на значими и незначими. Нито пък се научих да следвам пътя на логиката и улеснението. Укорявам сама себе си понякога, но остана безрезултатно.
После в съзнанието ми се намества мисълта, че ако можех да дам резюме за всичко, което съм научила досега, то би било, че лесният път далеч не е правилният за мен.
 Независимо дали просто късметът ти се усмихва или винаги получаваш всичко, което поискаш - не си струва. Ако има два варианта, с един и същи изход накрая, винаги избирам по-трудния. И знам, че можех да стигна до мястото, където съм сега, с далеч по-малко усилия и плач, нещо за което продължават да ме критикуват.
Но знам също, че човекът, който би достигнал по-лесно, всъщност нямаше да съм аз. Щеше да е кух и кристален образ на нещо обезсмислено и никога ненаранено.
Така разбирам, че заслужавам всичко, което съм постигнала и имам. Не, че съм на Еверест, но може някой ден и там да бъда.
Знам само, че ще избера по-дългия маршрут.

Нежности привечер

Стъпките й отекваха през пустите тунели на метрото. Твърде много погледи беше насъбрала докато успее да се скрие от тълпата пред входа. Светлините се отразяваха в малките, цветни, керамични плочици по извитите стени, в далечината се чуваше китарата на поредния музикант под земята. Тя реши да забави крачка, за да чуе всичко, нищо че ставаше все по-студено. Вятърът там е като отдавна чакана прегръдка - пронизващ тялото, но галещ миглите и сетивата. Обичаше да го усеща всяка вечер, дори когато бонбонените й обувки припомняха на стъпалата й колко дълъг ден е имала. А и нямаше за кого да бърза, в старата къща беше студено. Усмихна се на човека с китарата и продължи напред...
Помисли си, че на него му е също толкова самотно, за да е там и да пее на притъпените чувства на непознатите. И нямаше значение дали го чуват. Защото в крайна сметка, всичките си песни посвещаваме на някого. Дори и него да го няма, за да ги превърне в смисъл и целувки. 

не разбирам себе си,
но ми е толкова лесно да наблюдавам другите
детектор съм станала
за отминали животи
кой ще оспори,
че анархията е просто
акумулирали норми в инверсия
и че резистентността на чувствата
идва от техен излишък в минало време
задават ми въпроси
когато вече зная моите,
последвали от даден отговор преди това
разчитам лъжата
точно когато
най-много искам да й повярвам
три крачки напред съм
разбирам
всичко
само
не
и
себе си.

Декември отново наближава

Спомням си дългите, студени зими, когато бях едва на десет(може и по-малко) и всеки декември се качвах в една и съща сиво-синя кола, която потегляше на запад. Обикновено тръгвахме в пет или шест сутринта - нещо което продължавам да обичам да правя, въпреки да е лишено от всякаква логика за нормалните хора. Пътят беше заледен в повечето участъци, а снегът отстрани пречеше да виждам по-далеч от няколко метра. Винаги бях на задната седалка, завита с поне три палта и в опитите си да не ми прилошее за Н-ти път, измислях различни игри. Най-често просто дъхът ми срещаше замръзналото стъкло, а после с пръсти рисувах усмивки. Леля ми винаги се настаняваше отпред, като през по-малко от час белеше мандарини и се обръщаше, за да ми подаде една. Казваше, че не може да пътуваш без храна и после сменяше песните според това дали помни текста, понеже обичаше да пее по време на път.  Броях всяка оставаща минута, докато пристигнем(както, впрочем, досега правя) и си представях какво би било да посетя всички градове, покрай които минаваме.
Спомените ми от тези зимни начала са бели и топли. Още тогава си мислех, как след години това ще е едно от нещата, за които ще се сещам, когато декември наближава.
Ами, ето че идва. Още месец и е поредната зима, която обаче със всяка изминала година ми напомня все по-малко за детството и замръзналия път. Днес не мога да си позволя подобно пътешествие, поради безкрайната липса на време, нито ще чакам подаръци за Коледа или ще видя снежна зима. От онази, с двуметровите преспи и мирисът на боров мед.
Не ме мразете, но порастването се оказа неприятно.

Би било хубаво, но...

трудно ми е да дам шанс на нещо фалшиво
нещо насила...
трудно е да заобичам всичко което имам
а в това било щастието казват
дали?
защо си мисля
че е истинско само когато
всяко неудобно мълчание помежду ни
се запълва с мисли за другия
а не е празно и кухо
когато прегръдките са далеч по-сладки
от всички целувки
раздадени под завивките
и ръцете си пасват
повече от телата
и очите говорят по-смислено
когато коленете омекват наистина
и пръсти изтръпват
всеки нерв ми казва че ми е студено
не съм безчувствена към песните
знам какво ще се превърне в спомен
още докато го правим
тогава е друго
(беше)
а сега
теб
не мога
не мога
да те обичам
...а така ми се иска.

I'm a sinner

Обичам всеки свой избор,
но всеки избор е грешка.
Просто малкият роб на голямото ми его се обажда. Съгрешил е пред закони, които сама съм му създала. И без значение жалко ли е или пък възвишено, най-тайните му желания все още разяждат мислите преди съня.
Все още слушам до болка протритите ритми на някои песни и все още забивам карфиците на болезнени спомени в кожата.
Явно не мога да пусна това, което съм нямала, нищо че пред очите си имам повече.
Животът ми се предлага в легла, в различни форми, в чаши за вино, свобода и безкрайни улици, но на мен някак не ми стига.
Зависима съм, имам си други пороци, от които мислите ми така и не избягаха.

Baker Street

Живея до Baker street.
Това, ако си лондончанин, ще ти се стори странно, дори абсурдно, понеже тук всичко е безбожно скъпо. Около двайсет крачки след метростанцията започват километрични опашки, които ти пречат да видиш какво става няколко метра напред. Всъщност това са чакащите посетители на музей с восъчни фигури. Счита се за атракция, нищо че за мен продължава да е безинтересно. Улицата започва с Pizza Express и продължава в същия дух на ресторанти, заведения за бързо хранене и тук-там някоя банка или аптека. Тук всеки бърза и нищо не е навреме.
Влаковете на метрото са през 2-3 минути, но всички се качват в първия, защото... ами, няма време.
Живея до Baker street. Аз не виждам това място така.
Просто защото слънце има само сутрин, а после малко по малко се струпват дъждовни облаци над покривите и в четири започва да вали. В най-близкия магазин, човекът от охраната ме поздравява на влизане, а като си тръгвам, винаги ми пожелава хубав ден. И наистина го мисли.
Чувам звънеца на училището отсреща на всеки 40 минути и всъщност това е нещото, което най-често ме събужда. Достатъчни са ми 15 минути, за да стигна до Regent's Park, място, което не мисля, че съм способна да опиша. Защото думите спират на входа, пред оградите от ковано желязо.
В малките улички наоколо са скрити антикварни магазини, квартални пъбове, малки салони за красота и книжарници, в които можеш да си купиш старо издание на "Разум и чувства", Джейн Остин за един паунд. Слухът ти долавя и най-нежните тонове на британски акцент, а полъхът от движението на хората, винаги оставя аромат на Ърл Грей след себе си.
Времето не се разделя тук, защото никой не спи. По тъмно те посреща тестостерон изпълнен с рок в себе си... чака някое момиче, заглежда се във всяко идващо такси. Пак тълпа от хора, нищо че отдавна мина полунощ. Вървя боса, защото новите ми обувки не ме обичат, но никой не забелязва това. Можеш да си всеки и всичко...
Биг Бен е просто кула. Мостовете, дворецът, постоянните круизи с корабчета по реката, телефонните кабини... не това е Лондон.
Лондон е следобедните часове, ароматът на кафе и кифлички, десетте различни езика, които ще чуеш в рамките на десет минути.
Влюбвам се в града.

Снимката е от днес, а мястото е Greenwich Park, Южен Лондон.

С всичките си сетива

В социалната мрежа е пълно с хора, които отбелязват по разни карти къде са. Винаги съм изпитвала страх да прекъсвам момента, за да записвам, да забождам карфици по карти, да вмятам коментар... винаги съм се страхувала да отместя поглед. Защото си мисля, важно е да потъваш в момента. Да се давиш в него, докато не те задуши с красотата си.

А после пилей думи колкото искаш...

Ще разсипя малко и тук за перфектните мигове.

Небето плачеше над Лондон, както винаги, докато аз го гледах, скрита в сладкарница, където се лееше джаз и горещо кафе по обяд. Сетивата са странно нещо - когато едно проработи, всички други мълчат. Затова и думите бяха заглушени от кадифените стъпки на страхотни костюмирани мъже, блясъкът на витрините, топлината на дървесни цветове, контрастиращи със сивото навън, изписаните с тебешир табели, които се разтичаха.

Съвсем бавно се разнесе аромат на топли кроасани и онези парфюми, които си тръгват заедно с теб на сутринта. Усещаше се полъхът на всяко движение, топлата пара на машините, която обгръщаше въздуха, тежестта на стъпките по дървения под, чуваше се всеки удар на малките лъжички в чашите, топенето на захарта...
Върна се зрението - сваляне на шапки, шлифери, погледи към часовниците, които прецизно отмерваха всяка свободна минута, танц на класическата красота.

После пак пристъпи ароматът, но този на излял се дъжд, когато отворих вратата на излизане. Студът настигна кожата под дрехите, изтръпнах за секунди...

това се помни цял живот.

Онези години

Мразя тази песен, наистина.
Но ми напомня на онези бонбони със странен вкус на кафе и карамел. На миналото, утаено на дъното на чашите и праха по книжните рафтове... няма го. Избяга с велурените си ботуши, дъждовно-кафявите есени и виенските сладкарници, където тортите винаги имаха прекалено много шоколад и ядки.
От най-лошите си години, това е най-хубавото, което помня.
Колко е жалко, че не можем да се връщаме, ей така, само за мъничко и да усетим аромата на "онова време".
Кое е "онова време" за теб?

просто разказ

Връщам се от парти. Тук тези неща приключват рано, най-късно в три, докато все още можеш да вървиш в почти права линия.
Всичко е различно,да. Изсипва се дъжд, който продължава с часове, а по улиците се разхождат момичета с по-къси поли от онези летните, които носеха преди седмица. Продължава да вали, дори тридесет минути след като чакам пред станцията на метрото, а отвън един бездомен мъж се настанява под навеса на спирката. Минават студенти, остават, за да се запознаят с него(и това е нормално), питат го откъде е, задълбочават разговора си, докато не стане толкова личен, че да не мога да го чуя. Тук много хора всъщност са от улицата и домът им се ограничава до прозорец на някой магазин или пейка на спирката, сякаш ''така е прието''.
Английският алкохол е слаб или аз ставам все по-резистентна към водката с лед... равносметката е три телефонни номера и два интересни разговора, с перспектива за продължение. Но не това е важно.
В равносметката ми има
галантност,
решителност,
внимание,
интерес,
но все пак...
Тръгнах си сравнително рано, защото ме обзе неистово желание за чай, топли чорапи и книга в ръцете посред нощ. Обещала съм си да съм по-благосклонна към интуицията си, тук всички са така, та не можех просто да я пренебрегна..
По пътя назад имаше достатъчно усмивки, за да се прибера доволна от тази вечер. Стаята бързо се стопли, водата завря, а препечените филийки станаха умерено-златни.
Толкова е друго.
Паля кокосова свещ и съм вкъщи.
За пръв път от много време, си върнах осезанието за дом и принадлежност.
И за пръв път в живота си
съм аз.

Не съм търпение

Викат ми търпение,
така разбирам, че не ме познават.
Аз не съм нищо по-различно от кълбо нерви, предразсъдъци и припряност. Нищо, че винаги съм искала да съм момиче с кристална кожа и бледи бузи, изтъкана цялата от премереност и такт.
Не съм от момичетата, които си свалят шаловете, когато им е некомфортно и ги пускат в огромна чанта с принт от рози, не съм такава. Не следя часовниците и вечно се долавям да притичвам през метрото, вечно закъснявам. Само с три минути, но е вече късно.
Всичко винаги започнало е без мен.
Очите ми не са в тълпата, нито в пътя, не са обърнати към този свят...
Не съм есенция, по-скоро нотка, послевкус, усетен чак накрая - жасмин или пачули, може чаено дърво. Не съм важна. Маникюрът ми не е в тон, а е винаги розово-червено до бордо. Излющен от собствените ми зъби и нетърпение. Не съм прилична, татуирана съм, придърпвам си полата и обувките ми правят рани. Излизам от чужди легла преди изгрев, без да се сбогувам.
Не съм за пример и не съм търпение.
По това разбирам, че не ме познават.