В края на юли, спомените за отминали лета ме удрят безпощадно. За секунди се връщам там, където слънцето изгаряше всичко под лъчите си, разстилаше се мараня, чуваше се всяко движение на тревата, а малкото градче спеше под зачестилите удари на сърцето. Само аз се разхождах по близката поляна и търсих цветя. Но открих друго - куп четирилистни детелини. За детето, което бях тогава, това откритие си бе истинско чудо. В онзи ден, събрах цял буркан от тях, напълних го с вода и го оставих на перваза, сякаш като ритуал - да ми се изпълнят всичките желания. Не стана, но пък често си припомням тази случка и усмивката на лицето ми тогава.Тези дни, имах възможността да се върна на това място. И поляната си беше същата, и дядовата къща се криеше зад асмите в двора, земята под босите ми стъпала бе същата, старите чекмеджета бяха запазили познатия аромат, дори изгревът не се е променил...
Вълшебство. Това се случва всяка утрин, когато слънцето покаже първите си лъчи на онова място. Това се случва привечер, когато мирисът на цветята е най-наситен и щурците започнат да свирят. Държа се толкова здраво за този спомен, че мисля, ако изчезне - душата ми ще опустее.
Виждам колко ценно и едновременно с това, колко преходно е всичко. Един ден няма да ме има и тази къща, с всичките спомени събрала в себе си, ще изгуби своя смисъл.
Един ден аз няма да мога да се върна отново там и не знам способна ли ще съм, да се сбогувам с това място и всичко, което е значело и значи за мен.
Времето отмина като миг, като нереален сън, дори мираж. И помня, и усещам, и боли, и обичам... но го няма. Никога не се връща, никога не се повтаря, никога не преизпълва със същото спокойствие сърцето.
Днес знам, че само един буркан и слънчево детство са нужни, за да поберат цялото щастие на света.
А после?
После спомените топлят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар