Домът не е място. Не е локация, дори човек не е. Стени няма и не те пази от дъжда. Не е изписан никъде из документите ти и със сигурност не е там, от където си тръгнал.
Домът е чувство. От онези - на вътрешен мир, на точност, на принадлежност. Сега, когато наистина се чувствам така...
...знам, че имам къде да отида. Не тялом, но поне в мислите си посещавам това място. Мястото от минало и бъдеще.
А настоящето е само миг. Така искам да мисля, дори това да не е самата истина. Иначе се страхувам, че бих рухнала, заради умората от всичко и всички, заради шума, часовниците и обещанията.
Връщам се назад, към мирис на море, бриз, крясък на гларуси, горчиво кафе в утрините, сладко от малини и слънчеви лъчи.
После изведнъж съм другаде.
Някъде, където липите сладостно са завладели въздуха, подът скърца, дъждът нежно се разлива по перваза и картините ми изразяват мен. Пак е дом, но този, който ме чака. На тясната ми улица, изпълнила широкото ми сърце, а по нея кръвта ми се разлива от септември до ноември и обратно.
Засега съм тук, но само тялом. Душата вече скита в бъдещето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар