У(нищо)жавам миналото

Разбих се, изчезнах, детерминирах всеки грешен атом от грешното Аз.
Друга съм вече. От днес? От вчера? Все едно. Не мога да повярвам как животът се(те/ни/ме) променя за секунди, прави всичко, което си случил безсмислено, кухо, непотребно дори на спомените, събиращи прах във времето. Няма ни, не съществувам аз, не съществува правилно, погрешно, избори - колкото искаш.
Свободен радикал, предприемащ радикални решения и резки промени.
Страх ме е от това, което съм. Страх ме е да действам и едновременно с това със замах и безпощадно теглих чертата. Изненадах и себе си, и другите, останах сама и отново нищо. Чувствам нищо, става ми празно и в сърцето, и в мислите, и в стаята, в града. И само очите напълних със сълзи, събрах багажа от душата и го изхвърлих. Учудих се колко прах и непотребни вещи, страхове и желания съм събрала с времето. Къде намерих място? Кога забравих да почиствам ненужното? А грешното? Колко още път ще извървя, докато науча себе си да не пазя нищо. Нужно ми е да съм празна, чиста, нужно ми е друго, друго място, друго време, други хора, други обстоятелства, други цели. Тръгвам си от себе си, от Него, други си тръгнаха от мен, нямам дом, нито имам къде да приютя тялото си.
Но пък давам душа под наем. Кой знае, може поне от това да изкарам пари, за да оцелея. Някъде.

Четирилистно

В края на юли, спомените за отминали лета ме удрят безпощадно. За секунди се връщам там, където слънцето изгаряше всичко под лъчите си, разстилаше се мараня, чуваше се всяко движение на тревата, а малкото градче спеше под зачестилите удари на сърцето. Само аз се разхождах по близката поляна и търсих цветя. Но открих друго - куп четирилистни детелини. За детето, което бях тогава, това откритие си бе истинско чудо. В онзи ден, събрах цял буркан от тях, напълних го с вода и го оставих на перваза, сякаш като ритуал - да ми се изпълнят всичките желания. Не стана, но пък често си припомням тази случка и усмивката на лицето ми тогава.
Тези дни, имах възможността да се върна на това място. И поляната си беше същата, и дядовата къща се криеше зад асмите в двора, земята под босите ми стъпала бе същата, старите чекмеджета бяха запазили познатия аромат, дори изгревът не се е променил...
Вълшебство. Това се случва всяка утрин, когато слънцето покаже първите си лъчи на онова място. Това се случва привечер, когато мирисът на цветята е най-наситен и щурците започнат да свирят. Държа се толкова здраво за този спомен, че мисля, ако изчезне - душата ми ще опустее.
Виждам колко ценно и едновременно с това, колко преходно е всичко. Един ден няма да ме има и тази къща, с всичките спомени събрала в себе си, ще изгуби своя смисъл.
Един ден аз няма да мога да се върна отново там и не знам способна ли ще съм, да се сбогувам с това място и всичко, което е значело и значи за мен.
Времето отмина като миг, като нереален сън, дори мираж. И помня, и усещам, и боли, и обичам... но го няма. Никога не се връща, никога не се повтаря, никога не преизпълва със същото спокойствие сърцето.
Днес знам, че само един буркан и слънчево детство са нужни, за да поберат цялото щастие на света.
А после?
                                                                      После спомените топлят.

Преоткриването

Лятото в София е повече от горещо. Излизам и попадам на място, което не съм очаквала, че съществува. Не в сивотата на селото-държава в което живеем, нито в монотонността, нито в ограниченото мислене.
Минавайки през Графа, с чаша вкусно фрапучино в ръка, нещата изглеждат коренно различни. Тук юли ме гали с лъчите на слънцето, из въздуха се смесват аромати от чуждите парфюми, а моят попива всеки лъч, за да го превърне в спомен. Дори самотата изглежда различно.
Спирам да потърся нещо интересно на пазарчето с книгите. Сякаш времето поема дъх и колекционира прах, антики, истории, погледи, интереси... хора. Чувам трамваите, вятърът носи цвят от липи а Ролинг Стоунс решават да станат саундтрак на деня.
Сатенени роклички, разкрити глезени, слънчеви очила, полепнали кичури коса по устните, гланц, сладолед йогурт, детски смях, бляскави витрини, разголени манекени гледат от там, мирише на фреш и прохладни нощи. В градинката на Народния театър шахматистите дори не забелязват изнизващите се минути. Три момичета седнали в тревата играят белот и се наслаждават на огромни парчета диня. В центъра на столицата срещам всички. Всичко. Или те намират мен? Усещам жълтите павета под краката си и си мисля колко обичам това място. Всичките причини да се боря така настървено да бъда. да бъде. тук. днес. завинаги. Открих ги и не искам да си тръгват.
Трябват ми, за да не губя поглед от целта.

Така и не разбра защо обичам питиетата си силни.
Просто търся противодействие на опиянението от теб.

Навик

Удивително е колко бързо приучаваме тялото си към нечий допир. Към топлината, към усещането, към аромата на чуждата кожа по себе си.
Всеки сантиметър разстояние боли, всеки ден без него не е бил. Липсва, дори когато го няма за час. Ще  го чакам, ще се върне, още по-опустошително от вчера, за да ми остави белези по празните места. За да наруши съня, да спре дъха, да го боля.
Тази нощ обаче, вятърът ми довява черна магия. Наяве.

от една и съща страна на вратата

Разкажи ми мелодия,
изтръгни всяка мисъл като звук.
Нарисувай картина със своите пръсти, по моето тяло.
Изричай думите, които винаги криеш зад маската.
Усмихни сърцето ми,
оплети ме в ириса на погледа си,
замъгли перманентно съзнанието ми.
Води ме по пътя към себе си,
изпрати ме обратно,
прегърни ме нежно,
впий сладка черна отрова в кожата ми,
сложи и етикет за принадлежност. На теб.
После остани с мен. до мен. и завинаги.
Днес.

Няма ме

Домът не е място. Не е локация, дори човек не е. Стени няма и не те пази от дъжда. Не е изписан никъде из документите ти и със сигурност не е там, от където си тръгнал.

Домът е чувство. От онези - на вътрешен мир, на точност, на принадлежност. Сега, когато наистина се чувствам така...                                                       

...знам, че имам къде да отида. Не тялом, но поне в мислите си посещавам това място. Мястото от минало и бъдеще.

А настоящето е само миг. Така искам да мисля, дори това да не е самата истина. Иначе се страхувам, че бих рухнала, заради умората от всичко и всички, заради шума, часовниците и обещанията.

Връщам се назад, към мирис на море, бриз, крясък на гларуси, горчиво кафе в утрините, сладко от малини и слънчеви лъчи.

После изведнъж съм другаде.

Някъде, където липите сладостно са завладели въздуха, подът скърца, дъждът нежно се разлива по перваза и картините ми изразяват мен. Пак е дом, но този, който ме чака. На тясната ми улица, изпълнила широкото ми сърце, а по нея кръвта ми се разлива от септември до ноември и обратно.

Засега съм тук, но само тялом. Душата вече скита в бъдещето.

It's not an exit.

Продължаваш напук на себе си. Защото изход няма.
Пък бил той и авариен.

Без посока

Има моменти, от онези малките, които остават в ъгълчетата на съзнанието ти завинаги.
Има думи, които си припомняш, за да продължиш напред - и тялом, и духом.
Други, пък, мазохистично впиваш във душата си, само за да усетиш острието им отново.
Има дни, в които ритмично се поклащаш, докато джазът на път към вкъщи се разлива заедно с дъжда. В спомените си, обаче, се сещаш за онези, през които просто искаше да те няма.
И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва. А може би искаш?
Търся спасение в себе си. Опасно е само, ако очите ми видят мираж.