ДИЛЕМИ

От важните моменти в живота, това, което най-силно е оставило отпечатък в съзнанието ми е времето. Така разбирам, че нещо се случва. Бурята идва бързо, силно - точно като събитията, които се появяват най-неочаквано. Не мога да се разбера.
Искаше ми се пред последното изречение да сложа едно "напоследък", но за секунди осъзнах, че е лъжа. Всъщност никога не съм проумявала изцяло себе си. Идва момент, в който получаваш това, което си чакал. Може да е нещо мъничко, нещо важно, нещо задоволяващо ненаситното ти его, нещо благородно, нещо успокояващо... Животът не е ли това? Поредица от случване и чакане на събития, за които си мислиш, че са най-съществената цел?
От мен да знаете - моментът винаги идва. Чакаме толкова настървено, че когато стрелките на часовника се съберат идилично, за да покажат идеалното време, не знаем какво да правим.
Стигнах до точката, в която се питам какво се случва. Исках, а сега не знам накъде? Напускат ме хора, прииждат други, тръгвам си от едно място, търся ново, задавам си въпроси, отговорите на някои от които не бих искала да разбера, мислите ми преминават през най-ужасяващите мигове на миналото ми и стигат тук.
Тук - при дъждовните дни, неразгаданите копнежи, многото пътища, малкото правилни избори.
На последният ми изпит, ми зададоха въпрос какво е дилема. След като интерпретацията ми се оказа погрешна, ми разясниха, че при дилемата са налични много избори, но никой от тях не е добър. Иначе казано - задънена улица. Ами сега накъде?
Мирише ми на сълзи. Скоро и аз ще се изваля.

всичко е преходно

Ритмично отмервам секундите с поклащане на крака си. Отгръща се страница. Обичам мириса на хартията от старите книги. Момчето до мен се опитва да разбърка мислите си с Red Hot Chili Peppers. Туп туп. Тик так. Някой току що изпусна полета си. Стъпки. Следи в пясъка. Дъжд по покрива на нечий дом. Във въздуха се разнесе ароматът на миналото лято. Едва доловим полъх от малкото прозорче на автобуса. Момичето зад мен диша бавно и тежко. Кичурите от косата и достигат моето лице.
Улови ме чувството за живот, приел формата на френски филм. Лентата непрестанно се движи, лицата се сменят. Нали знаеш... Нотинг ластс форевър. Превръщаме се само в посивелите спомени на нечие съзнание. С доза късмет - и в причината за нечий ускорен пулс.
Аз търся. ти искаш. той не знае. тя бяга.                         вие вярвате. те лъжат.


                                                                         Ние умираме.
Малко.по.малко.
Само въздишка и животът...
                                                                     изтича.

Полюсите на магнита

Разкъсва всяка струна на душата ми, развълнуваната кожа не издържа под напора на горещата кръв, разбунтувала се от тихия му допир. Не знам дали от уискито или джазът в главата, но съзнанието все повече се оплита в нервите, чертаещи пътя към тайните кътчета на душата ми. Мъгливо ми е. Пред очите полумрак, в душата кръстопътища, по кожата отпечатъци. Забравям бързо вчера, само защото спомените от минали дни се връщат още по-натрапчиво. Горчи, като алкохолът по устните ми, но също толкова ефикасно лекува кървящите рани по жадното ми тяло. Разпилявам се и се връщам в себе си по-неоткрита от всякога. Някои желания носят разруха.
Само той ме изгражда и събаря хиляди пъти. Истината е, че никога не съм била резистентна на неговото притегляне.

дъги.

Парфюмът му се появява рязко, още преди мелодията от стъпките му да започне да звучи. Топлината на очите му прелива в слънчевите лъчи и озарява света в най-различни цветове. Ударите на сърцето приемат звука на всяко негово премигване. Появява се и изчезва също за толкова кратко, колкото и трапчинките от замечтаната усмивка... и светът отново оживява. В нереалност.
И пак е тук.

Спирки

Имам нужда от нова версия на образа в огледалото, понеже този вече го познавам твърде добре.
Времето ме кара да се чувствам стара, ненадеждна, безсмислена. Разрових се в себе си, за да разбера къде да отида, но се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
Чувам едрите капки по асфалта, вдишвам дъжда и сякаш отново очаквам есента. Бягам, връщам се назад, обръщам нова страница в живота си, а през старите прозират мастилени петна, по които изчитам миналото.
Някъде измежду редовете прочетох за Щастие. Помня, че май съм го имала, някога, някъде... имах нещо. И бързах да получа още. Е, не стана, но нали когато се чувстваш като във филм, кървиш само, за да знаеш, че живееш?
Понякога мечтите и филмите от детството се връщат. И случват. Не винаги както сме очаквали или искали, но задължително по най-ироничен начин.
Не съм от тук, да. Аз съм само турист на тези свят, живот и време. Багажът винаги е с мен, книгата е отворена, за да напомня за това, което беше. И търся път, и място..търся вярната посока. Толкова много места съм напуснала...
Само от меланхолията не можах да избягам.

Завършеци

Не знам защо умираме, защо се раждаме, защо бързаме да бъдем или имаме нещо, когато самите ние сме по-преходни от дъждовете на лятото. От онези проливните, изливащи се, за да напомнят, че ги има, да направят огледало, в което слънчевите лъчи да се отразяват с целия си блясък. Толкова сме големи и реални, че ни няма.
Искам да имам, да бъда, когато съм тук за ден. Утре може да изчезна и всичките ми смисли ще се изгубят някъде из голямото пространство. Бях ли тук?
И разбирам, че любовта е една милионна от трепетите на сърцето ми. Не ми се умира, не ми се живее, но се рея някъде измежду реалностите. Животът има странни измерения. Лута те между смъртта, усмивките, сълзите, истина, фантазия... въпроси.
Продължавам да се питам защо? Накъде? Кога? Как? Дали? Кой? Кого?...
Имам, нямам, печеля и губя, и всичко това за стотна от секундата. Преходни сме, да. И ние, и времето. Трудно ми стана да определям къде започва и къде привършва всичко.
Толкова е относително.

a hospital for souls

Топлите и прашни улици винаги са давали посока на мислите и място за скитане на душата. Разхожда ли ти се? И да, олеква. Когато останеш сам, за да поемеш по първия път, който очите ти видят.. само въпросите правят компания.
Има време за всичко и всичко писано идвало рано или късно.
Спомняш си как се опитваше да хванеш и задържиш всеки момент в живота си, който те е правил щастлив по един или друг начин. Опитваш да задържиш и сълзите от щастие, и прохладното утро с чаша кафе на терасата, и красотата на прокрадващите се лъчи между цветовете на липите, и прегръдките на хората които обичаш, дори нощите в които се чувстваше изгубен, лежейки на пода в стаята от детството си. Животът има странно чувство за хумор.
Има куп моменти, които се връщат рязко, като нож разрязват най-дантелените части на сърцето, което шиеше, за да спреш кървенето. Казват, че за миналото можеш само да си благодарен, нали?

Но между настояще и минало, има само един дъх разстояние. Едно премигване, един сън.
Трябва да има място в безвремие. Място, където да излекуваш душата си. Да я върнеш в началното състояние на покой, безопасност и безтегловност. Трябва. Вярвай.

Да, само по цифри.

И пак си броя тихо. На ум, даже сърцето ми не може да ме чуе.
Тихо шепна, да не разбереш как допирът се разлива в кожата ми.
Как искам като дим да те изпълня, да се разходя из пътеките на душата ти, да се върна в себе си, за да стана твоя. Тялото да запомни всеки отпечатък, съзнанието всяка дума, погледът - всеки нюанс на очите ти. Искам да лепна от сладкото по пръстите ти, да разнасям мириса на абанос от парфюма ти, пулсът ми да е в синхрон с твоя.
Има едни такива сладко-горчиви моменти, под дъжда, думи, поглед, допир. Светът в бонбонено ме заобикаля, а аз усещам само теб.

Истинско

Има дни, в които усещаш, че нещо се случва. Просто ей така. Не на теб, а на някого, някъде...
Знаеш, че това не е обикновен ден. И пеперудите не хвърчат по същия начин, и музиката е по-осезаема, и цветовете на небето са по-ярки. За някой друг, а ти виждаш магията. Рядко вече се намира нещо, което да ме усмихне истински, ей така, чистосърдечно, слънчево.
Днес са чуждите думи. И снимки. И щастие.
Да, разбрах, има го.

връщам си се в клетката

Кога оковите, които си поставяме са твърде здрави? Има ли много? Точно както има недостатъчно?
Кога сами се вмъкваме през желязната вратичка, тихичко издърпваме ключа и го захвърляме в най-мрачния, висок ъгъл на сърцето си? Границите идват ли ни в повече?

Днес ми е ограничено. Малко по-малко от вчера, но не и повече от утре. Ако можех да науча себе си на нещо, то би било да приемам всичко, всички, всякак. Но не мога, май, а?
Решетките на душата затискат малкото ми тяло, веригите са поставени, а визата отдавна изтече.
Не може. Не приемам.
Предпочитам да избягам, не да те разбера. Не искам - нито теб, нито компромисите, които носиш със себе си за мен.
По-добре така, по-добре сама в клетката и под защитата на собственото си разбиране.
Човешко е, нали? Всички сме едни обикновени птички.
Аз влизам. Омръзна ми от вашия свят и неписаните правила. Предразсъдъците ни спасяват.

за обичаните.

За хората, които никога не забравят да ни напомнят какви сме. И какви не трябва да бъдем. И какви можем да сме. И колко ни обичат...

...напомняйки ни колко ги обичаме.
за тях.

Едно.

Ако ще имам окови - ще са прегръдката ти.

Ако ще имам криле - ще са пеперудите в стомаха.

Ако ще бъда мелодия - ти ще докосваш струните.

Ако ще бъда дявол - ти ще избираш сделките.

Ако ще съм надежда - ти ще бъдеш спасение.

Ако ще скачам от високо - ще е за да те последвам.

Ако ще плувам в океан - ще е дълбокото на очите ти.
Ако ще се разпръсна на атоми - ще ме направиш цяла.

Ако ще съм дъжд - ще се излея като порой върху теб.
Ако ще горя - ще е за да те сгрея.

Ако ще искам нещо - ще бъде да сме ЕДНО.

I'm crying everyone's tears. I have already paid for all my future sins.

Очакването на нещо винаги поставя малкото ти тяло на нокти. Аз чакам цяла вечност.
Да съм щастлива...
Не ми се получи. Единственото, което животът продължи да хвърля по мен, е кал със следите от обувките на мечтите ми. Виждам само сенките им в далечината и не мисля, че скоро ще ги догоня.
Плащам на съдбата за бъдещето и настоящето откакто се помня. Затова и не искам да се връщам в миналото. А само душата да догони тялото ми. И да сме цяло. Неразделни.
Уморих се от живота, а в същото време не ми е достатъчен.
Уморих се.. на деветнайсет.