Теория за големия взрив

Малката ми Вселена се променя - ден след ден, час след час. Не разпознавам следите от стъпките на мислите си даже. Не виждам смисъла на действията си, не виждам изхода сред многото пътища пред мен. Интересно е как настървено се втурваме да гоним желанията си, а не сме помислили какво ще стане след сбъдването им. Защото има много видове сбъдване и само един, за който ние сме си мечтали. Всичко друго е грешно и объркано. Не това, което сме си мислили, че ще бъде. И идилията изведнъж се превръща в кълбо от копринени нишки, изплетени от собственото ти съзнание, които само чакат да бъдат подредени. Промяната идва рязко. Започваш да се съмняваш в себе си, в другите, в посоката на живота си, в думите, в разбирането за правилно и неправилно, за истинско и илюзионно, за успех и за провал...
И крача все по-бързо из галактиката, без да виждам, че всъщност се въртя в кръг. Мислите ми стигат само там, откъдето са започнали. Те водят своето начало от място, което дори не съм виждала, но знам че съществува някъде вътре в мен, между дробовете, сърцето и стомаха, където е скрита някаква безкрайност, създаваща трусове само при образа на нещо истинско и желано. Ако се погледна отстрани, сигурно ще видя само кълбо от нерви, търкалящо се по пътя на живота. Нямам време и бързам, бързам, гоня самата себе си. Ще се настигна все някога...