Докато чакаш метрото, винаги усещаш студения вятър, пронизващ тялото ти. Толкова настоятелно, колкото и топлата прегръдка на нечие тяло, докато се разделяш с него.С него, като части от машина. От онези колела със зъбци, които идеално си пасват един в друг. И всичко се задвижва, бавно, здраво, сигурно. Сякаш имаме нужда само от маслото, което да помага за този процес, а времето е идеално в тази си форма. Безкрайно самодопълване. Цяла вечност и даже малко след това. Каква неосъществена идилия. Изпитвам ужас, като си помисля, че не съществуват резервни части. Просто чакам, за да разбера дали сме от онези. Вечните.
Опитвам да избягам от всичко не-случващо се, не-разбрано, не-определено. А се връщам пак там, откъдето тръгнах - от топлата прегръдка, която ме изпраща.
Мразя да чакам метрото. Тогава ароматът ти по кожата ми е все още твърде силен.
Супер!
ОтговорИзтриванеСега ще ти ударя един комплимент, подготви се :)
Приемам писането ти като поезия, като стих, въпреки че не е.
Абе, не стана съвсем голям комплимент, но толкова мога.
Дано разбираш какво имам предвид!
:)
Ооо, благодаря ти :) А поезията май идва от твърде много емоции.
ОтговорИзтриване