Бам, в заешката дупка.

Пътища. Кръстопът след кръстопът, нова посока, нов ден, движение..

Часовете и дните ми минават с шеметна скорост, а едновременно с това сякаш погледът ми ловко улавя всяка сменена минута на прашния часовник, оставен на поредната гара. Мисля, че целия си живот прекарах в опити да избягам от това чувство, което ме задушаваше всеки път, когато трябваше да заминавам нанякъде. Стомахът се свива на кълбо, въздухът не стига, времето не е достатъчно за всичко.. сякаш напускам мястото завинаги. Глупаво - тази истерия ме е следвала винаги, независимо колко нормално или незначително е пътуването. Връхлита ме отново и отново, а с нея и чувството, че животът ми е недостатъчен.
А всъщност кога СТИГА? Има ли време?
Връщаме ли се?

И ето пак поредната минута се изниза. Стига. Тръгвам, няма време. Хубаво ми е, но ще вървя. Обичам гарите и тишината, раздадените прегръдки и ръкомахането от някой прозорец. Мразя самото (от)пътуване.
 Искам време. Искам място. Искам всичко.
Безкрайност искам, както и посока. Пътувам с някаква си никаква увереност, че ще достигна Мястото. А там и себе си. Пристигам - по-НЕ-намерена от всякога. Какво по дяволите си мислех, за тая дупка? Там ли беше изходът? Очеизвадно не. Къде тогава?

Алиса и без да пие от странната течност, стана голяма. Падна си в заешката дупка и времето я отнесе. Сега има цял живот, за да се върне там, където следобедният чай с бисквитки е най-сладък и наситен. Само времето да стигне.
Бягай, пътища много. Все ще стигнеш някъде, пък каквото стане. Бягай.