петък, април 08, 2011

Бам, в заешката дупка.

Пътища. Кръстопът след кръстопът, нова посока, нов ден, движение..
Часовете и дните ми минават с шеметна скорост, а едновременно с това сякаш погледът ми ловко улавя всяка сменена минута на прашния часовник, оставен на поредната гара. Мисля, че целия си живот прекарах в опити да избягам от това чувство, което ме задушаваше всеки път, когато трябваше да заминавам нанякъде. Стомахът се свива на кълбо, въздухът не стига, времето не е достатъчно за всичко.. сякаш напускам мястото завинаги. Глупаво - тази истерия ме е следвала винаги, независимо колко нормално или незначително е пътуването. Връхлита ме отново и отново, а с нея и чувството, че животът ми е недостатъчен.
А всъщност кога СТИГА? Има ли време?
Връщаме ли се?

И ето пак поредната минута се изниза. Стига. Тръгвам, няма време. Хубаво ми е, но ще вървя. Обичам гарите и тишината, раздадените прегръдки и ръкомахането от някой прозорец. Мразя самото (от)пътуване.
 Искам време. Искам място. Искам всичко.
Безкрайност искам, както и посока. Пътувам с някаква си никаква увереност, че ще достигна Мястото. А там и себе си. Пристигам - по-НЕ-намерена от всякога. Какво по дяволите си мислех, за тая дупка? Там ли беше изходът? Очеизвадно не. Къде тогава?
Алиса и без да пие от странната течност, стана голяма. Падна си в заешката дупка и времето я отнесе. Сега има цял живот, за да се върне там, където следобедният чай с бисквитки е най-сладък и наситен. Само времето да стигне.
Бягай, пътища много. Все ще стигнеш някъде, пък каквото стане. Бягай.

3 коментара:

  1. толкова ми е познато това усещано и как чудно си го описала! омразата към самото (от)пътуване...а точно на него трябва да се научим да се наслаждаваме

    ОтговорИзтриване
  2. Трябва. Просто понякога се налага да тръгваме от места, които твърде много обичаме..

    ОтговорИзтриване