С вкус на ванилия и с топлина на слънчев лъч

Често думи на майка ми се връщат когато най-много имам нужда. До скоро не вярвах, че ще започна да изричам това, което толкова много дъщери отказват да признаят за истина: "...майка ми беше права."

На прага на заветните 20, аз откривам себе си по-ужасена от всякога - за живота си, за пътя си, за всеки правилен или грешен избор, който си позволявам да направя. Много пъти съм казвала, че в очите на майка си, съм виждала повече приятел, отколкото родител или възпитател. Така се стекоха обстоятелствата и животът ни даде само тези роли като опция за спасение. Не твърдя, че това е най-добрият начин да отгледаш детето си, но за мен беше изключително ценен. В многото ни разговори, често съм чувала колко съжалява за детството, което не е успяла да ми даде. И все тези думи се връщат при мен, а на мен ми се иска само да знаех начинът, по който да я убедя, че няма нито един лош път по който е поела и нито една грешка, която да е направила спрямо мен. Не мога дори да преброя пътите в които съм падала, а майка ми ме вдигаше, бършеше прахта и отново ме изпращаше на война с живота. Не мога да преброя и начините, по които ми е показвала, че никога и при никакви обстоятелства не би ме изоставила.
Сега, когато се чувствам най-сама, спомените от детството ми се връщат...

Ваниловият сладолед с шоколадова коричка, който си купувахме неделя на обяд, ресторантите, в които сме прекарали следобедите си, само ние двете, говорейки си за всичко, филмите вкъщи в късната лятна вечер, подкрепата във всяко едно начинание, за всеки страх или желание, празниците, на които ми е давала това чувство за дом, което и до този момент е най-важно за мен, съветите, които са водели съдбата ми в правилната посока.. 

На същото това детство, което тя вижда като черният облак, надвиснал над миналото ми, аз гледам през цветните очила и виждам нещо, което ми носи усмивка и меланхолия. Да - истина е, че усещаме нещата по различен начин. Аз предпочитам да си спомням ярките цветове на лятото и едни от най-хубавите си години. Боли само това, че нищо никога няма да е същото. Нито вкусът на сладоледа, нито трапчивият черен чай, изпит някой следобед на терасата, нито морският бриз по пътя към къщи след разходката.

"- Ами това е животът, съжалявам, че е такъв, но е факт. Ти порасна."

Ами да. Пораснах. И ми се ще миналото да е вечно настояще.