Все тая.

Не знам как се започва разказ за неизказаното. Трудно разплитам кашите в главата си, а може би затова и стават все по-сбъркани и наподобяват някакъв лабиринт. Не ми се пише красиво.
Всъщност изобщо не ми се пише. Просто зная, че ще ми олекне, а дори не съм от личностите дето си водят някакъв дневник и размазват мастилото със сълзите си. Имам нужда да говоря, имам нужда някой да ме чуе, но да не разбира, да слуша, но да не ме съжалява... не ми трябва ничий съвет за объркания ми живот, понеже си е само мой и ако ще правя фатални грешки, би трябвало да обвинявам само себе си за тях.
А уж трябваше да изживявам мечтата си... уж. Трябваше, но както майка ми толкова години ми е говорила-аз не съм възпитана за тази реалност. Понякога се дразня на самата себе си, пък и мисля, че ако виждах свое копие, щях да отида, да я наритам здраво, и да и се разкрещя.
Какво по дяволите? Какво си въобразяваш, че правиш със себе си и защо мислиш, че на някой му пука колко дразнещо перфектна си? Прелакираш се всеки ден, живееш толкова здравословно, презираш всяка гадна мъничка нередност, никога не закъсняваш, изпълняваш всяко обещание, независимо какво ти струва, решеш косата си в продължение на 15 минути, докато и най-леко повдигнатият косъм не отиде на мястото си, почистваш всяко незабележимо петънце, появило се върху бонбонено-розовата ти калъфка, ставаш винаги с десния си крак, отваряш широко прозорците, усмихваш се на утрото, за да започне идеално, а после протестираш срещу озлобените личности, които срещаш всеки ден, срещу безчувствието, глупостта, ленивостта им...  А перфекционизмът е поредната крачка към самотата.
И светът ти го връща тъпкано. Твоето идеално Аз може да си живее спокойно, ами да.. защо да не. Просто да си оцелява някак там.. в глупавата държава, пълна с егоистични, намръщени, завистливи, озлобени душици, чакащи поредната клюка, живеещи само за да задоволяват дребните си примитивни нужди. Страх ме е, че и светът ще се окаже такъв.
Поканиха ме утре да говоря за живота на такива като мен - деца от смесени бракове, живеещи и опознаващи и двете култури. Никога не съм лъгала, няма и да го правя. Мразя това място, мразя хората тук, защото съм виждала други. Виждала съм хора, които въпреки проблемите си, намират начин да се усмихнат и да ти пожелаят приятен ден. Хора, които си вършат работата съвестно, които ти помагат безвъзмездно, чиито ценности са се запазили дори и в този жесток свят. Хора, за които НЕ Е едва ли не смешно това, че искаш да се събереш с цялото си семейство всяка неделя, само защото домът е свят... Не искам да обиждам никого(ако изобщо се намери кой да чете всичките тия душевни терзания), просто ми се говори. Нямам претенциите, че живея дълго. Да, малка съм, даже сигурно и глупава. Хубаво.. все тая. Може и нищо да не разбирам. Само знам, че тази страна ме задушава. Убиват ме малодушието и примитивния живот, сбърканите идеали, безсмисления инат. Не зная дали ще мога да подредя бъдещето си (понеже нямам богати родители, а даже и да имах, нямаше да си позволя да съм им в тежест), дали ще си намеря работа, дали ще продължа да уча това, което съм мечтала или ще ми се наложи да замина и да изоставя желанията си, попадайки в капана на глупавата българска система-ПАК). Не зная дали ще остана тук и защо толкова ми се иска(ше?) да живея в България. В София. Пустото му сърце не слуша, а разумът се оказа слаб. Точно сега, в този момент ми се иска да се махна. Да започна нов живот някъде другаде, дори и това да значи да хвана глупавото си сърце и да го смачкам здраво, докато не спре да мрънка. Глупаво момиче съм, много глупаво. Мразя перфекционизма си и неспособността да живея в тая каша.
Не ме разбра нали? Аз и не искам, животът си е мой, аз ще си оправя проблемите. Все тая. Просто поредната претенция на идеалното ми аз. Може и него да успея да смачкам някой ден, кой знае.