Миналото се връща.
С емоции, миризми, думи, музика, хора, очаквания, картини.
Удря ме изведнъж и сякаш изживявам всичко наново.
Не искам.
Даже хубавите спомени не си искам, те само ми напомнят, че всичко е преходно. Защо си спомняме? Прилича ми на някакъв извратен мазохизъм от наша страна.
Вече знам, че за мен най-трудното нещо е да си кажа
LET GO.
Всичко, което искам и трябва, ще се случи или се е случило. Това да се ровя до безкрайност в изминалите събития, да се мъча да разбера защо едно или друго желание не може да стане реалност, да се самонаказвам, да разбирам неразбираемото, да разплитам завързаното... е безсмислено..
Винаги се опитвам да подреждам нещата. А оказа се, промяната наистина била неизбежна.

Оставям дъжда да отмие следите ми.
Кой би помислил...