От малка са ми повтаряли как компромиси трябва да има и от двете страни, за да вървят нещата по възможно най-гладкия начин. Животът ти идва с едни такива ясни правила, неписани - да, но още с появата си, ти ги приемаш. Подписваш се за това още с първата си глътка въздух.
Компромиси.
Със себе си, с живота, с родители, приятели, съседи, работа, мечти, любови...
Искаш - даваш - получаваш - вземаш - ограбваш - разочароваш - извиняваш се - дават прошка - пак искаш - грешиш. Очакванията ни понякога не са оправдани. Всъщност в повечето случаи не са. Има дни(или пък нощи), в които успява да те нарани дори този, който умее да улавя тънката нишка на мислите ти още преди да се е проточила в ума ти, да те разсмее преди края на историята си и да разчете сълзите в душата, дори да не са напълнили очите. Тънка е линията на компромиса със себепотъпкването. Учиха ме, учиха на всичко, но това така и не разбрах - кога загърбването на достойнството става първопричина за поредното разочарование?
Извиняваш се - прощавам - егото мълчи. Тук обаче знак за обратимост няма. Движението по този път е еднопосочно. Кой ще каже кога е редно да приема разкаянието? Мразя това, че в този живот всичко е относително.
От мен да мине.
Много красиво, но много черно. Дали можеш да го почувстваш, ако го преусетиш и пренапишеш катo сложиш знак за равенство между компромис и баланс? Опитай :) (hug)
ОтговорИзтриванеВинаги ми е бил труден балансът, когато става въпрос за хора и отношения. Определено имам нужда да се науча на това. Благодаря ти :)
ОтговорИзтриване