Егоизъм проявяваме не само когато искаме да бъдем обичани, но и когато обичаме.
Искаме да получаваме всичко от някого - цялото му време, внимание, всичките му усилия, положени, за да ни задържи до себе си, всичките днии и нощи, всички прегръдки, най-съкровените му мечти, най-строго пазените тайни.
Искаме да обичаме също така, за да направим себе си щастливи, да се почувстваме пълноценни, завършени, да усетим сладостта на удовлетворяването на всеки наш нагон. Искаме да усетим цялостта. Мазохистичното е, че продължаваме да мислим за това как да постигнем желаното от нас(в любовта), независимо от болката на която може да ни подложи "плячката". Гоним до самия край на играта, без страх от реалната загуба, от раните, получени при падането, без страх от липсата на кислород в дробовете ни... бягаме игнорирайки умората, притъпявайки всички сетива, потушавайки всички чувства. Освен едно. Жаждата за победа. Желанието да получиш желаното. И да, някои може да кажат, че това не е любов. А какво е тогава?
Защото аз вярвам, най-искрено вярвам, че любовта не е просто чувство. Изградена е от куп емоции, а егоизмът е една от тях. Нашето "искам го много, ама наистина много" не е просто прищявка, а желание, породено от нечие очарование... а може би и нечия магия, завзела всяка клетка в тялото.. все едно. Кой ще оспорва какво е любовта? Защо? Кой решава дали е честно да преследваме тези, които обичаме? Кой определя дали гонитбата ще ни убие, освен ние самите? Аз пък искам. Даже да ме разбива на хиляди парченца, искам и това е.
Искам да обичам.
И аз така мисля ;)
ОтговорИзтриване