Отвътре

Винаги съм обичала да стоя тихо. Толкова тихо, че да чувам и усещам и най-малкия трепет на сърцето си, най-нежният тласък на кръвта, най-дълбокото и тихо вдишване... Чувствам се някак по-жива. Обичам моментите, в които съм сама, въпреки че се оказа, че през целия си живот съм била така. Затворена съм в себе си, да, но колкото и зло да ми донесе това, може би успя и да ме опази..

Защото, оказа се, душата ми е като кутийка.
Малка и прашна отвън, на места одраскана от многото хора, изпускали я на земята (кои нарочно, кои без да искат),
изрисувана и изписана от много чужди почерци, до толкова,
че картинката, нарисувана на самата кутия едва си проличава.
Всяка буря, която премине, всеки удар, който острите ми ръбове изпитат,
всяка ръка, която ме държи, оставя своята следа по стените.
А вътре е тихо.
Чисто и неопетнено.
Носи се само ароматът на нещо старо,
нещо като бабиния скрин, който често отварях в детството.
В ъгълчетата на кутийката се е натрупал прах,
но все още можеш да се почувстваш толкова уютно и сигурно.
Каквото и да става навън, тук всичко може да премине.
Тук и болката утихва, притъпява се, изгасва.
Далеч от шум и чужди отпечатъци, на дъното аз крия всичко важно.
И няма време, нито мястото е важно, няма вчера, днес и утре...
часовниците липсват, думите са забранени, и остава само тишината.

Така аз преживявам всичко, изгубвам се, потъвам в себе си и оцелявам.
Сила или слабост, все едно, зная само че това ме е запазило цяла... отвътре.

Душата ми-кутийка..

                            А ти искаш ли подслон?