Twisted love

Аз вярвам, ама наистина вярвам, че любовта и егоизмът се преплитат по един особено извратен начин, и колкото и да го отричаме, все искаме всичко за себе си. В това не виждам нищо лошо, доколкото не представлява заплаха(или болка) за човека, когото обичаме.
Егоизъм проявяваме не само когато искаме да бъдем обичани, но и когато обичаме.
Искаме да получаваме всичко от някого - цялото му време, внимание, всичките му усилия, положени, за да ни задържи до себе си, всичките днии и нощи, всички прегръдки, най-съкровените му мечти, най-строго пазените тайни.
Искаме да обичаме също така, за да направим себе си щастливи, да се почувстваме пълноценни, завършени, да усетим сладостта на удовлетворяването на всеки наш нагон. Искаме да усетим цялостта. Мазохистичното е, че продължаваме да мислим за това как да постигнем желаното от нас(в любовта), независимо от болката на която може да ни подложи "плячката". Гоним до самия край на играта, без страх от реалната загуба, от раните, получени при падането, без страх от липсата на кислород в дробовете ни... бягаме игнорирайки умората, притъпявайки всички сетива, потушавайки всички чувства. Освен едно. Жаждата за победа. Желанието да получиш желаното. И да, някои може да кажат, че това не е любов. А какво е тогава?
Защото аз вярвам, най-искрено вярвам, че любовта не е просто чувство. Изградена е от куп емоции, а егоизмът е една от тях. Нашето "искам го много, ама наистина много" не е просто прищявка, а желание, породено от нечие очарование... а може би и нечия магия, завзела всяка клетка в тялото.. все едно. Кой ще оспорва какво е любовта? Защо? Кой решава дали е честно да преследваме тези, които обичаме? Кой определя дали гонитбата ще ни убие, освен ние самите? Аз пък искам. Даже да ме разбива на хиляди парченца, искам и това е.
Искам да обичам.

животът ми е черно-бял

    Поредното разочарование. Веднага се сетих за една добра реч на Орландо Блум в любимия ми филм "Elizabethtown". Смятам, че до голяма степен си казва истината..
"You know, there is nothing greater than deciding in your life that things maybe really are black and white! Аnd the guy who clearly takes you for granted, who serially takes advantage of you, is bad! And what I'm saying is good! See what I mean? You shouldn't be the substitute for anybody."
...защото трябва да гледаме на нещата реално. Ако искате се съгласете. Ако искате, разнищете тази теория до последната думичка, до последната възможност, припомнете си многото пъти, в които са ви отказвали, в които са ви разочаровали, в които са ви предавали, в които са разбивали очакванията ви. Да, приемете оправданията на тези хора, съчинете си безброй причини, поради които са предавали доверието ви и не са спазвали обещанията си. Било и то за нещо малко...
Аз пък не приемам.
Искам да се отуча да бъда добра. Искам да отуча душата си от това тихо и смирено търпение, което я е завзело. Искам да се отуча да се раздавам. Искам да се отуча от това да правя желанията на любимите си хора свой приоритет, докато моите не биват зачитани. Как?
Искам сега.

shame on me

имам си порок.
А от навиците си не се отказваме току така. Проблемът на обещанията към себе си е, че няма свидетели за тях. Казваме си, че това е краят, утре е нов ден, ново начало, време за едно по-добро Аз. Повтаряме си какво и колко заслужаваме, а после сякаш забравяме. И утре става днес, и всичко е друго, и винаги може да почакаме, може и нещата да се променят.
Не се ли умори?
..                    Не се ли отчая?
..                                         Не се ли научи?
Съдбата има ужасно чувство за хумор, колкото и силно да бягаш, колкото и да крещиш, колкото и да стискаш очите си така - широко затворени, винаги ще те удря точно там, където най-боли. И винаги ще те връща на старта. А ти отричай слабостта и продължавай да се бориш.
Още ли обичаш? Да? Нищо...
                                             И утре е ден.

And if u go, if u go..

|
... leaving me here on my own, i will wait for you...

Отвътре

Винаги съм обичала да стоя тихо. Толкова тихо, че да чувам и усещам и най-малкия трепет на сърцето си, най-нежният тласък на кръвта, най-дълбокото и тихо вдишване... Чувствам се някак по-жива. Обичам моментите, в които съм сама, въпреки че се оказа, че през целия си живот съм била така. Затворена съм в себе си, да, но колкото и зло да ми донесе това, може би успя и да ме опази..

Защото, оказа се, душата ми е като кутийка.
Малка и прашна отвън, на места одраскана от многото хора, изпускали я на земята (кои нарочно, кои без да искат),
изрисувана и изписана от много чужди почерци, до толкова,
че картинката, нарисувана на самата кутия едва си проличава.
Всяка буря, която премине, всеки удар, който острите ми ръбове изпитат,
всяка ръка, която ме държи, оставя своята следа по стените.
А вътре е тихо.
Чисто и неопетнено.
Носи се само ароматът на нещо старо,
нещо като бабиния скрин, който често отварях в детството.
В ъгълчетата на кутийката се е натрупал прах,
но все още можеш да се почувстваш толкова уютно и сигурно.
Каквото и да става навън, тук всичко може да премине.
Тук и болката утихва, притъпява се, изгасва.
Далеч от шум и чужди отпечатъци, на дъното аз крия всичко важно.
И няма време, нито мястото е важно, няма вчера, днес и утре...
часовниците липсват, думите са забранени, и остава само тишината.

Така аз преживявам всичко, изгубвам се, потъвам в себе си и оцелявам.
Сила или слабост, все едно, зная само че това ме е запазило цяла... отвътре.

Душата ми-кутийка..

                            А ти искаш ли подслон?

.Love.Letters.Of.Great.Men.

Mozart & Constanze 

"While I was writing the last page, tear after tear fell on the paper. But I must cheer up - catch! An astonishing number of kisses are flying about - the deuce! I see a whole crowd of them! Ha! Ha!... I have just caught three - they are delicious!" 

                                                                                                                                            Mozart to his wife Constanze
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 

Napoleon Bonaparte to Josephine De Beauharnais
Paris, December 1795

I wake filled with thoughts of you. Your portrait and the intoxicating evening which we spent yesterday have left my senses in turmoil.
Sweet incomparable Josephine, what a strange effect you have on my heart!
Are you angry?
Do I see you looking sad? Are you worried? ...
My soul aches with sorrow, and there can be no rest for your lover; but is there still more in store for me when, yielding to the profound feelings which overwhelm me, I draw from your lips, from your heart a love which consumes me with fire? Ah! it was last night that I fully realized how false an image of you your portrait gives!
You are leaving at noon; I shall see you in three hours.
Until then, mio dolce amor, a thousand kisses; but give me none in return, for they set my blood on fire.

Bonaparte 
 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
My dearest Teresa,

     I have read this book in your garden;--my love, you were absent, or else I could not have read it.
     It is a favourite book of yours, and the writer was a friend of mine.
     You will not understand these English words, and others will not understand them,--which is the reason I have not scrawled them in Italian.
     But you will recognize the handwriting of him who passionately loved you, and you will divine that, over a book which was yours, he could only think of love.
     In that word, beautiful in all languages, but most so in yours--Amor mio--is comprised my existence here and hereafter.
     I feel I exist here, and I feel I shall exist hereafter,--to what purpose you will decide; my destiny rests with you, and you are a woman, eighteen years of age, and two out of a convent. I wish that you had staid there, with all my heart,--or, at least, that I had never met you in your married state.
      But all this is too late. I love you, and you love me,--at least, you say so, and act as if you did so, which last is a great consolation in all events.
     But I more than love you, and cannot cease to love you.
     Think of me, sometimes, when the Alps and ocean divide us,--but they never will, unless you wish it.
George Lord Byron
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Rainer Maria Rilke
May 14, 1904, Rome



    To love is good, too: love being difficult.
 For one human being to love another: that is perhaps the most difficult of all our tasks, the ultimate, the last test and proof, the work for which all other work is but preparation.
 For this reason young people, who are beginners in everything, cannot yet know love: they have to learn it.
 With their whole being, with all their forces, gathered close about their lonely, timid, upward-beating heart, they must learn to love.
 But learning-time is always a long, secluded time, and so loving, for a long while ahead and far on into life, is--solitude, intensified and deepened loneness for him who loves.
 Love is at first not anything that means merging, giving over, and uniting with another (for what would a union be of something unclarified and unfinished, still subordinate--?), it is a high inducement to the individual to ripen, to become something in himself for another's sake, it is a great exacting claim upon him, something that chooses him out and calls him to vast things.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------

И не смятам за нужно да казвам каквото и да било...
                                                                                                                          ...писмата говорят сами за себе си :)

надолу по течението

Ирония на съдбата. Така бих определила живота. Точно както в едноименния филм(който впрочем е срамота да не сте гледали) ние сме разигравани, ставайки често жертви на собствената си упоритост. Просто защото така ни се иска, просто защото трябва да обърнем хода на някое събитие, просто защото сме най-важните в живота си, ние трябва да решаваме какво ще се случва. И се започва едно блъскане на главата в стени, опити да се разбият, опити да получим нещо насила, да се откажем от навик... А когато не стане на нашето, започваме да се самообвиняваме(да, аз в това съм най-добра) и да си втълпяваме, че не правим нещата както трябва.
Никога не съм считала за непосилно да се откажа от пороците си. Един от тях е, че винаги съм вървяла с готовност за ожесточена борба в живота си, а той само на бойните полета ме изправяше. Заслужавах си го, само това виждах в крайна сметка. Докато упоритото ми Аз не се измори да се бори с вятърните мелници и не се предаде. Сега просто потушавам временните му изблици и се поддавам на една положителна промяна. Ироничното е, че не вярвах, че е възможно да я постигна, докато не видях друг да я осъществява за себе си. Чудно е как неистовата жажда на някой да промени тотално съдбата си, може да те накара да се почувстваш толкова свободен, толкова можещ, сякаш си пред прага на някакво ново приключение, пред нещо хубаво, пред милиони избори.
И разбрах - когато наистина имаш нужда от това, животът те отвежда винаги на точното място, в точния момент, до точните хора. Всичко което се случва, наистина е трябвало да стане, за да те направи по-добър, по-силен, по-гъвкав, по-можещ, по-знаещ. Просто трябва да му се оставиш, защото колкото и да вървиш с юмруците напред, не можеш да насилиш хода на събитията и не можеш да избереш някои неща. Животът просто Е. Течението те завърта, удря те в различни брегове, завлича те в най-студените, най-мръсните, най-дълбоките води, но накрая винаги те отвежда на правилното място. Ти само трябва да му помагаш от време на време(нищо не е съвършено все пак) и да му се усмихваш повече (:

Защото съм жена

Гордостта е порок. Или поне така казват. Проявява се у всички и винаги е един от източниците на повечето наши действия, защото недоволството ни се поражда от чувството, че оставаме недооценени. Казват също така, че гордостта е онази невидима кост, която държи врата ни изправен. Кара ни да зарежем всичко, да хванем бензина, да залеем всичко и просто да взривим това място.  

              Болното място.

Молим се да изчезне, да бъде изпепелено до основи, а вятърът да отвее прахта, сякаш никога нищо не е било. Опитваме се да забравим, отблъснем, избягаме, отречем..
Всъщност това е присъщо за жените. В момент, в който се почувстваме предадени и наранени, просто тръгваме по първия път, който очите ни видят, без да се интересуваме какви ще бъдат последствията. Използваме най-добрите си оръжия, най-успешните подходи, най-силните си страни. Нямаме нищо за губене, няма повече чувства за нараняване, няма сълзи за проливане, няма думи за изричане, няма начини за спасение. Само гордост.

                 Нашият инстинкт за самосъхранение.

Затова намерих смелостта да те оставя сам. И затова ме виждаш толкова красива тази вечер, и затова червилото по устните ми те привлича, и затова усещаш парфюма разпръснат по гладката ми кожа, и затова ме виждаш на прага, и затова не се обръщам.. Защото гордостта ми ме спаси.

Отново.

Тишина

А колко обичам тишината. Има един такъв период на затишие, точно по време на най-голямата депресия. Когато всичко е толкова, ама толкова гадно, че чак спира да боли и има само тишина. Когато вдишваш, издишаш, вдишваш отново и осъзнаваш, че живееш защото трябва. Не заради нещо, някого.. не заради целите, които огромната ти гордост е набелязала, не заради някакви си преживявания или емоции, които искаш да изпиташ, а просто защото ТРЯБВА. Пък и искаш. Мигът, в който онази вече изтъркана мисъл "Наслади се. Този момент е твоят живот", става все по-истинска и осъзната от душата. Просто изпълваш дробовете си наново, усещаш вятъра в дланите си, чувстваш целият студ обхващащ всяка частица от тялото ти, вкусваш живота.
И някак смачканото ти сърце се възражда. Не защото искаш. Просто ТРЯБВА.

Changes

Казват, че промяната е хубаво нещо. Но аз мразя промените..
Точка. И ново начало. Нови лица, нови чувства, нови думи, нови дни, нови цели, нови възгледи. А как може? Как става така, че се променяме изведнъж? Как вечер заспиваш, казвайки си, че ще си нов човек на другия ден? Искам. Иска ми се да можех.. Колко хубаво звучи само. Да започнеш "на чисто", да забравиш, да продължиш напред. Или дори още по-хубавото - да простиш, да преодолееш. А дали става така? И колко ли сила и упоритост са нужни да надмогнеш страха от промяната.. Аз явно съм слаба....
Спирам за миг. Връщам се назад във времето чрез спомени. Часовникът и сърцето ми, като че ли в пълен синхрон, отброяваха минути, секунди.. назад, назад... десет.. девет... туп,туп, осем... туп.. Мислите се лутаха, чувствата преливаха, страхът побеждаваше бавно и причиняваше агонията, с която дробовете ми се пълнеха.. сега пет, туп.. четири.. И ето, идва промяната, новото.. това, от което винаги съм се страхувала..
Едно.
Една ли бях? Невероятно самотни се оказахме ние, хората. Странно е как може да се намираш сред толкова народ, а да се чувстваш сам.
Чуваха се музиката, чашите, смехът.. и думи. Толкова много думи, сякаш хората изричаха желанията си на глас, убедени, че това ще спомогне за осъществяването им. А аз мълчах и просто се взирах в чашата с шампанско. Не исках да мисля за нови цели или желания.. но не исках и да изричам стари такива. Не исках отново да си пожелавам...
Мразя Новата година.
И да - мразя промени.