искам
провокация

да преминем

в тъмната страна

да ме заведеш да видя

всички тайни ъгли искам

от страх да тръпнеш

да се счупя

да настръхна

а е кухо

в предребрието прашно

добре дошъл

за телата
(и сърцето) 

нищо ново

под дъгата

няма

няма.

Erase and rewind

Единственото, което ни заварва неподготвени, е промяната.
Двупосочно, забравяме да се предупредим, за завоите и отклоненията от пътя, които правим. После ставаме колекционери на последни погледи. Онези, които след време се опитваш да си припомниш неуспешно, понеже(нямо и сляпо) за части от секундата, възвръщаш само чувството.
Исках да кажа, ако можех да продам всичките ти лица днес, нямаше да се замисля, щях да си купя последния поглед, rewind.

Алтернативи

Всичко се свежда до това да се появиш. Да кажеш да на рамото, с което те побутва съдбата, да не мислиш много, да си дадеш шанс и време за живот. Също да посрещнеш човека отсреща по средата, понеже чакането не струва (казва ти чакащ). Да направиш компромис, да опиташ новото, да размислиш. Да си даваш право на грешка отново и отново, да изпиеш виното без чувство за вина. Да бягаш от всичко неудобно.

Лекотата не е несериозност, а просто алтернатива.
И ако я приемеш, светът може да не ти се стори толкова тежък по залез.

Астрономическото лято

По задушница, помня, носеше череши за всеки. Правеше ми червени летата и всичките седмици, изнизваше за секунди. Броеше ми звездите и къщите, през прозореца на влака, на връщане. Сега, когато трудно виждаш небето и си върна времето назад, вместо да го пазиш, когато сънуваш, и на свой ред, искам да те будя от кошмарите, всичко е друго. Просто не мога.
Задушава ме немощта и сладкото на черешите. Вече лятото тежи.

Достатъчно.

Тази дума взе да липсва.
Всички искат всичко и веднага.. и докато си мислят, че това което им липсва са пари, се оказва, че са изгубили себе си. Достатъчно (ми) е. Надявам се и на тях да им стигне някой ден. Още повече се надявам да не срещнат съжалението на излизане, седнало пред вратата - твърде голяма пропаст за прекрачване.
Като човек който (за моите си скромни представи и мерни единици) е имал много и почти нищо, ви съветвам да инвестирате не средства, а време и емоции. Не в работа, а в живот. Понеже нищо материално не носим.. знаете къде, а всички натам сме се запътили.

Накрая (на деня) всичко се свежда до приемане. Че не винаги можеш да си там, където би искал, че не всичко можеш да задържиш, човекът до теб не е такъв, какъвто си си представял или просто не знаеш какво ще бъде утре. Все едно. Приемаш, понеже колкото и да бягаш, ъглите на упоритостта се заглаждат с годините. Колкото и да работиш над всичко, животът все ще те изненада и никога няма да е лошо, просто ще е това, от което се нуждаеш. Приемането е една от чертите на порастването. Не е съсипващо, просто е.
И не че ще се примиря вечерите да са без Синатра, светлини и пролет в космополита, класно вино и взаимност. Но се примирявам с времето преди те да се случат и се опитвам да го доближа възможно най-много до тях. Понеже не всичко може (не само веднага, а завинаги), пък и всеки момент си отива.

трябва да се давиш
мисля
във всяка емоция
щастие или тъга
да си гъбата
която попива всичко
до последната капка
да си детето
което се учи
и когато обичаш
да обичаш безусловно
и щом си щастлив
да се радваш безлимитно
тъгата да те боли
физически
а после да пускаш
всичко да си тръгне
понеже отново ще чака
зад ъгъла

не можеш сам

Колкото по-трудно ми става, толкова повече търся смисъл. После, като го намеря, се оказва, че съвсем не съм аз. 

Най-голям дълг имаш към другите. И ако основата е уважение и обич към себе си, то височините никога не ги надграждаш сам. Мисля си, все още колко по детски е нужно да мислиш, за да отдаваш щастието си единствено на образа в огледалото. Колко малко трябва да усещаш и виждаш, за да очакваш да запълниш всичките си празнини със собствена плът. 

Понеже нямаше дори да те има, ако го нямаше някой друг.
Седнала съм на стабилна основа от обичащи. Дължа, но е удобно.
А ти стоейки върху себе си, тежиш ли си?

под ванилено небе
на свечеряване
се събуждаме
за да тръгнем без посоки
за да чакаме
все още пролетта
знаеш ли
колко ще е леко
колко ще е пълно
всичко
как ще се намести
пъзелът
в бъдеще време
ще сме цели
не знаеш

Търпение

Искам да отида там, където отдавна не съм била. Да съм на непозната земя, където отдавна някой не ме е водил. Запазила съм специално място (под памуковите облаци и небето с най-красивите изгреви), за специално време. Пространство, в което нощите са по-цветни, по-топли от дните и миришат на липи.
Понякога няма какво друго да направиш, освен да чакаш. Понеже има време и правилно време. Щастието чака само второто.

Стимул

Как затваряш очи, посочваш си пътя и го приемаш за даденост? Никога не съм разбирала, как може да очакваш да е лесно? Нещо, всичко, каквото и да е, което си заслужава, което те осмисля и изпълва. От високите скокове се очаква да боли. Особено щом се излюпваш сега, щом сега излизаш от ембриона на собствения си малък свят, боли те.
Претръпнала съм откъм емоции, нищо не усещам и ми е трудно да те съжаля.
Понеже излязох преждевременно и целият този свят ми се случи, разля се върху мен реалност. Сега, когато се очите ти търсят мен за подкрепа, мога да ти дам само ритник в задника.
Защото те обичам, вярвай.

Май не остана

Май не остана нищо за даване, нито за взимане. Небето не се съдира както преди, не вали денем, няма нищо за казване, всичко е скрито под липсващите му звезди и сивото нощно небе. Всеки път неудобно се спи на прилежно измачкани чаршафи, като да лежиш върху всичко, което ти липсва. Друго е щом е топло вечер - за други, на мен ми е студено така. Понеже присъствието ти не гарантира липса на отсъствие от моя страна, другаде съм и съм неспасяема. Ако искаш бягай, ако искаш остани, но аз никога не съм била тук, затова не можеш да ме върнеш.
Май не остана, с времето и юни ще си тръгне.
А на мен бури ми липсват.

Къде сме

Ако адът е някъде, то е тук, съгласна съм. Не сме били такива (или поне не помня). Очите не са били така широко затворени, не сме имали толкова, съществувайки празно. Петнадесет години назад и беше друго, кълна се. Понякога мисля, че съм част от поколението, хванало последния влак на разсъдъка, а всичко останало просто пропадна. Оставихме си ценностите в деведесетте и заклеймихме миналото като време, от което да бягаме на всяка цена. Сега, щом сме по-добри, къде точно стоим и кои сме? Понеже всъщност целият свят е в преход. Карусел, движещ се право надолу и никой няма да се опита да ни спре.
Да живее постмодернизмът, нали..

може би

дадохме си време
цялото време на света

всичките нощи и дни
всички пространства
за да разберем че така не може
за да се върнем отново
към опорната ос
и сега си мисля
че свободата си търсим
заедно
неразделни
все едно грешим ли
защото това ни държи
пусни ме
пусни се
по течението
и може би
ще бъде идеално
така или иначе
е заедно