Защото дъгата мечтаеше за слънце, така както морето за брега и щастието за тъга.
Затова гонеше дъжда, тичаше след него неуморно, правеше мостове към небето, по което птиците танцуват, носеше му цветове като на захарен памук през пролетта, като на огън, земя и вода. Подаряваше му лято през ноември и се целеше право в звездите. Превръщаше се в чудо за секунди, само за да впечатли дъжда.
Въпреки това само секунди преди да се превърнат в цяло, той си отиваше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар