По жицата

По тънката жица живот са накацали толкова много врабци, толкова много прашинки, изваляли са се толкова дъждовни облаци донесени от съдбата. Колко лесно се губи всичко измежду небето и земята. Птичка от детството, от първата коледна елха, от сиропа за гърло, първият първи учебен ден, прашните улици лятото, броенето на звездите, умората от тичането до дома след това, вкусът на млякото с какао, от онова истинското.. като чувството за сигурност, което те обземаше, а после кафето с приятели, отговорността, пристигат любови, после заминават, а семейството остава. Работа, мечти, цели в забързаното време, постижения. Умора.
По пътя на жиците, следваш света. Въртиш се заедно с него и се опитваш да придобиеш смисъл. Докато не достигнеш до самия край и не осъзнаеш, че всъщност нищо не остава. Колкото и думи да изкажеш, колкото и облаци да се извалят, колкото и неща да си запазил за себе си.
Всичко губи придобития си смисъл, за да останеш ти. Само сърце препълнено със спомени и сетива, които ги възвръщат.
Така и не разбрах защо обичам всичко, което времето лесно отнема.