И чаените рози прецъфтяват

Утрините на декември носят със себе си мирис на билков чай и сладко от смокини. Някъде по блясъка на чашата си за кафе открих да живее нарисуван спомен от детството. Чух как порцелановият чайник, разкрасен с чаени рози, кънти в съзнанието ми и усетих тялото си да изстива. Чух думи, чиято мъдрост изпусках и изживях часове, които е невъзможно едно дете да оцени. Обвинявам живота за всичко това, той така е устроен - разбираш колко ти е важно да е топло отвътре, студено навън, през прозореца да надничат преспите сняг, дните да са безгрижни и семейството заедно, чаените рози да не прецъфтяват и часовникът да спре. Завинаги.
А после порастваш и си мислиш, загледан в отраженията на пустото.
Иска ми се да говорех, докато беше време, да разбирах и прегръщах по-добре. Но защо сега и значи ли, че не обичах повече? Виждам купищата думи и показност на чувства, липси, чиито дупки биват запълнени с едно изречение и не знам къде е грешката - в мен ли, в тях ли, и защо казаното, трябва да е задължително по-силно от премълчаното?
Зная само, че ме разбираше и знаеше, че обичта ми не се изразяваше в думи, така е и сега с всички други, даже далеч по-чужди, само в очите ми се отразява истината. И ако са като теб, и ме познават, и другите ще знаят, че не говоря, аз мълча и помня - чувствата така ги изразявам.