Чух как подът под вратата ми проскърца. Застоялите прашинки затанцуваха, тялото изтръпна в очакване и нахлу студено течение. Усеща се с всяка фибра, нищо че вече затишията се превръщат в често явление. Докато разгръщам атласа с галактики, които ме чакат, продължавам да мисля за невъзможното и колко много всъщност мога. Искам да си татуирам свобода, за да може мастилото да изсъхне по кожата ми, да се слее с нея в едно и да ми придаде всичките си значения. Свобода на мисъл, действие, на избор, всичко. Стъпките, чиито шум улавям, са на съдбата, която толкова бързаше да ме настигне. А аз не чакам, понеже щастието ми не е по пътя - противно на тривиалността, а се крие из някоя спирка на картата ми. След толкова време разбирам, че именно логиката се потиска, а заедно с нея - всичко сигурно и познато, докато не се осмелиш да потеглиш по маршрута на сърцето си и да пристигнеш там, където винаги си знаел, че ще бъдеш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар