Не-новогодишно

По-леко ми е без преосмисляне
по-лесно ми е без планове
по-щастлива съм свободна
по-добре ми е другаде (засега)
по-разбираемо ми е след (всичко)
по-тъжно ми е (от преди)
по-тясно ми е сърцето
по-широки са ми възгледите
по-различно ще е бъдещето
по-смислено е без изпращане
                                          на 2011
                       и без пожелаване
                                          за 2012
  И без това ме научиха на един урок - много внимателно си пожелавайте и тихо шептете, обмисляйте всяка дума и не пришпорвайте съдбата.

                                           Джъст лет ит би.

Безсмислено е

да се заграждаме с отрицания и да търсим виновни. Някои неща са начертани по небето по-дълбоко от пътя на птиците, по-сигурно от изгрева и залеза и по-ярко от всеки пронизващ го слънчев лъч.
Някои неща са сигурни, от тези, които просто знаеш. Перманентни, незаличими от време и пространство. Не ме питай как и защо, не зная, и не трябва. Само животът ще ни покаже.

Липсват ми няколко части -
едната от моята кръв, където корените ми са се вплели в миналото, където всичко ми е като сън, който понякога се връща, само за да ми преобърне стомаха.
другата е от крилата на пеперудите, които някога живееха в тялото ми. Нямат цветове, останаха празни и незабележими, и спряха да летят.
третата е от всичките хормони на щастие, убеденост и вяра, която чакам да се съживи.
Колко много парчета от пъзела ми се изгубиха.

Sugar sky

Защото дъгата мечтаеше за слънце, така както морето за брега и щастието за тъга.

Затова гонеше дъжда, тичаше след него неуморно, правеше мостове към небето, по което птиците танцуват, носеше му цветове като на захарен памук през пролетта, като на огън, земя и вода. Подаряваше му лято през ноември и се целеше право в звездите. Превръщаше се в чудо за секунди, само за да впечатли дъжда.

Въпреки това само секунди преди да се превърнат в цяло, той си отиваше.

По жицата

По тънката жица живот са накацали толкова много врабци, толкова много прашинки, изваляли са се толкова дъждовни облаци донесени от съдбата. Колко лесно се губи всичко измежду небето и земята. Птичка от детството, от първата коледна елха, от сиропа за гърло, първият първи учебен ден, прашните улици лятото, броенето на звездите, умората от тичането до дома след това, вкусът на млякото с какао, от онова истинското.. като чувството за сигурност, което те обземаше, а после кафето с приятели, отговорността, пристигат любови, после заминават, а семейството остава. Работа, мечти, цели в забързаното време, постижения. Умора.
По пътя на жиците, следваш света. Въртиш се заедно с него и се опитваш да придобиеш смисъл. Докато не достигнеш до самия край и не осъзнаеш, че всъщност нищо не остава. Колкото и думи да изкажеш, колкото и облаци да се извалят, колкото и неща да си запазил за себе си.
Всичко губи придобития си смисъл, за да останеш ти. Само сърце препълнено със спомени и сетива, които ги възвръщат.
Така и не разбрах защо обичам всичко, което времето лесно отнема.

"Животът е мусака -

каза Тея - много е банален, но е приятен".
И така за секунди оправда всички тривиални сценарии, с които съм се сблъсквала. That's right, been there, done that. Нищо, че някои изглеждаха фрапиращи, какво от това? И мечтаенето, детството, изоставянето, обичането, любовта, щастието, нещастието, насилието, смехът.. и те се оправдаха. Станаха леки, крехки, беззащитни и далеч неопределящи какво ще бъде. Виждала съм хиляди истории, какво по-неочаквано може да стане? Това е само живот.
С неподчинението си на емоциите - така, мисля, ставаш свободен. И нещата се нареждат като домино (съдбата и тя), без излишни драми.
Два часа и двадесет и една минути преди голямото пожелаване и магиите, аз си пожелавам случване. Независимо от посоката, в която плочките ще падат.
Защото не винаги всичко е идеално, а дори и да беше - не всичко перфектно носи щастие.

Колко още

ще си позволя да напусна и колко още ще имам сили да залича? Тръгвала съм си от много места, от също толкова съм и бягала, и всеки път дъждът затривал ми е следите, точно все едно не съм била. Нямало ме е, никога не се и връщам. Четох, че за да си истински щастлив, трябва да си позволиш. Трябва да излезеш от зоната на собствения комфорт - ето тогава се движиш. А аз отдавна нямам комфортна зона - само спирки, само път и не зная кога ще пристигна. Животът ме замерва с нови възможности, като дъждовен облак, а аз седя под него, със здраво сгънат чадър и широко разгърнато сърце. И се питам дали стига. Кога стига?
И кога пристигам аз?

Инстинкт за оцеляване

Ако стените можеха да говорят,
вероятно вечно щяха да тъжат.
И ако можеха да говорят,

щяха да разкажат за неща, които не желая да чувам,

за думи, в които не бих повярвала,

за хора, които предават,

за минало, което е надвиснало над покрива ми като сянка.
Щяха също да кажат колко много прах се трупа с времето върху неща,

които някога са ни правели щастливи

и биха отново, ако имахме време.

Ако стените ми можеха да говорят,
биха предпочели с мен да мълчат.

За случилото се и неосъщественото,

за мен, него, тях и всички други,

които са били или ще са.

За нещата, които не искам да знам или помня.
Ако стените ти можеха да говорят,
щяха да ме предупредят.
Но не могат.
Затова вярвам само в безпогрешността на инстинктите си.

Следващ урок:

Не е задължително за някой да си началото и края на света. Даже когато тези две локации имат за център сърдечния ти мускул, отразяващ се право в човешкия образ на горепосоченото неопределително местоимение.

Професия бъдеще

Женските ми хормони пируват и започнах да мисля в бъдеще време за далечни години. Колко малко му трябва на човек - само пример и инстинкти от природата. Представих си го работещ на две места - осем часа с идеално изгладен костюм, в банка например и целодневно родител. Повече от двадесет и четири часа в денонощието любовник, през уикендите водопроводчик или личен туристически гид. От време на време с куфар - посрещан и изпращан, монотонността е лошо нещо. Навиците също. Силен - но не прекалено, споделящ и мълчалив, откровен и потаен, леко намръщен, достатъчно идентичен, но със своите разлики. От всичко по малко, за да осъзнаеш, че си заслужава да го задържиш, но не и да го оковаваш.
А другите са много, рибата в морето само чака, даже и без стръв, но защо ми е, когато имам него? Принцът мечта - с кон, дворец и всички екстри - истинска идилия.
Но поуката остава само, че приказки-реалност няма, според чуждите думи е лесно, бъдеще не се строи от днес и винаги излиза друго.
Всичко с времето, мястото и съдбата си.

Писмото

Искам да ме научиш
да не прощавам дву(и много)личието
да прощавам обидите
да не чувам, а само да слушам
защото е далеч по-лесно,
когато ушите ти пропускат
ударите, нанасяни от тълпа съставена
от еднакви, комплексирани и завистливи
Айнщайн каза, че глупостта е безкрайна
аз му казвам - колко много си пропуснал,
далеч повече са ни пороците.
Хората са просто устроени същества
далеч по-низки от животните
"когато друг има(или Е), то и аз СЪМ или ще имам!"
иначе всеки различен е надолу по веригата,
нали така?
И се чудя какво му липсва на този свят,
а то било разбиране.
Та, по дяволите, ако не те мен,
нека поне аз тях разбера.
Ако не и това - научи ме да нямам очи за грозното,
да нямам уши за лошото,
да нямам място в сърцето за обидите,
да не мога да съм като тях -
да не ставам празна отвътре,
да не съм безцелна,
да не съществувам, а да живея.
Научи ме как
да не мразя толкова глупостта,
да приемам, че някои неща на този свят трудно се променят,

научи ме да прощавам.

                                                                           Много ли ти се струва за Коледа?
                                                                          

Get closer.

Не смятам, че е нужно каквото и да е обяснение.

Друго е

Напиши, заяви на всеослушание, не трябва да те е страх от неща, от които очевидно не се срамуваш. Друго е, когато истините се превърнат в статус. За разлика от тях обаче, отношенията не могат. И колкото и да променяш или криеш реалността, тя те дебне, захвърля по теб спомените, които така упорито отричаш. А отрицанието е процес, в който твоите умения са недостижими. Даже в прикритото аз има купища лъжи, а под тях лежи кротко завитата истина.
За звездите, пътят на галактиката в топлата нощ на август, за ваниловият сладолед и тежестта на въздуха. За мостовете, птичият поглед над светлините и сладостта на думите.
За всичките закъснели "беше" и "трябваше".
Но не бе и най-вероятно не е трябвало.

  Boire pour la soif, je ne sais pas
ce qui de nous deux restera..

Малко повече

от всичко останало боли и това, да триеш материалното на спомените. Не мога да преброя пътите, в които опитвах, честно, наистина давах всичко от себе си, но в края на деня просто забравях. А съдбата толкова рядко ме подсеща да унищожавам близко минало. Не всички ненужни вещи се изхвърлят лесно. За добро или лошо - все едно. И днес забравих да го залича.

Каква ме прави

животът, зная само аз. Казваш, че след толкова години, хората не се променят, трудно става и ти вярвам. 

Да, така е, но
какво крия зад примерността
слабия алкохол
и тихия поглед,
идеално изрисуван
с тънка линия,
леко нетактичен
и прикрит,
зная само аз и
никой друг
така и не успя
да разчете.

Стъпки

Чух как подът под вратата ми проскърца. Застоялите прашинки затанцуваха, тялото изтръпна в очакване и нахлу студено течение. Усеща се с всяка фибра, нищо че вече затишията се превръщат в често явление. Докато разгръщам атласа с галактики, които ме чакат, продължавам да мисля за невъзможното и колко много всъщност мога. Искам да си татуирам свобода, за да може мастилото да изсъхне по кожата ми, да се слее с нея в едно и да ми придаде всичките си значения. Свобода на мисъл, действие, на избор, всичко. Стъпките, чиито шум улавям, са на съдбата, която толкова бързаше да ме настигне. А аз не чакам, понеже щастието ми не е по пътя - противно на тривиалността, а се крие из някоя спирка на картата ми. След толкова време разбирам, че именно логиката се потиска, а заедно с нея - всичко сигурно и познато, докато не се осмелиш да потеглиш по маршрута на сърцето си и да пристигнеш там, където винаги си знаел, че ще бъдеш.

Bloody Hell

This is it.

Even better - destiny is calling.

безповодно

Искам да изрисувам стените с часовници, да изпадна в безвремие, да прескоча сега.
Защото най-много мразя да се връщам и да тъпча на болното, така минавам през пречистеното от времето и оставям следи. Всичко горчиво се е утаило на дъното на сърцето ми, чакайки само подводни течения.

Докато се учих

докато се учих да дишам, се научих на инстинкти
докато се учих да ходя, се учих, че мога да падам
докато се учих да ставам, разбирах, че времето лекува
докато се учих да уча, откривах, че много не знам
докато се учих да бъда, видях колко мога да съм
докато се учих да обичам, разбрах, че не съм безсърдечна
докато се учих да давам, приех, че не всичко се връща
докато се учих да рискувам, научих, че грешки стават
после се учих да поправям и открих, че всичко е възможно
сега се уча да вярвам, а в това число да броя и себе си
и се уча да чакам, а това ми е най-трудно
едно не научих - да лъжа,
а моралът е станал порок.
И това ще науча, може би още е рано.

И чаените рози прецъфтяват

Утрините на декември носят със себе си мирис на билков чай и сладко от смокини. Някъде по блясъка на чашата си за кафе открих да живее нарисуван спомен от детството. Чух как порцелановият чайник, разкрасен с чаени рози, кънти в съзнанието ми и усетих тялото си да изстива. Чух думи, чиято мъдрост изпусках и изживях часове, които е невъзможно едно дете да оцени. Обвинявам живота за всичко това, той така е устроен - разбираш колко ти е важно да е топло отвътре, студено навън, през прозореца да надничат преспите сняг, дните да са безгрижни и семейството заедно, чаените рози да не прецъфтяват и часовникът да спре. Завинаги.
А после порастваш и си мислиш, загледан в отраженията на пустото.
Иска ми се да говорех, докато беше време, да разбирах и прегръщах по-добре. Но защо сега и значи ли, че не обичах повече? Виждам купищата думи и показност на чувства, липси, чиито дупки биват запълнени с едно изречение и не знам къде е грешката - в мен ли, в тях ли, и защо казаното, трябва да е задължително по-силно от премълчаното?
Зная само, че ме разбираше и знаеше, че обичта ми не се изразяваше в думи, така е и сега с всички други, даже далеч по-чужди, само в очите ми се отразява истината. И ако са като теб, и ме познават, и другите ще знаят, че не говоря, аз мълча и помня - чувствата така ги изразявам.

Life happens

Неправилното можеш да видиш само и единствено, когато ти се покаже като отражение в огледалото, когато яркият лъч светлина те заслепи, а за поправяне е късно.
Предполагам, така се завъртат нещата
и затова
те видях,

видях и себе си,
за да разбера неловкостта
ми бяха нужни двете гледни точки, опорни на едната ос от чувства
видях как се разместват и всичко рухна
не от нежелание, а от непохватност
донякъде и дозата лъжи,
не съжалявай, може би след време...

...а ако не - то в друг живот.

Малко по малко

започвам да свиквам с мисълта, че принадлежа. Някъде.
Но за да стигна, трябва първо да съм тук. Има места, на чиято територия виждаш себе си, а има и такива, на която ти се иска да бъдеш. Разликата е от тук, до небето и обратно. Осъзнах го, макар и малко късно, и сега позволявам на влажния морски въздух да прониква в тялото ми. Над 1000 hPa и 75% влажност. Тук винаги ти се струва с една идея по-студено, по-тежко, по-трудно за дишане. Продължавам да повтарям "и това ще премине" като мантра, иска ми се да вярвам в топлото време. Обичам дъждовете, но ми е нужно да съм другаде, ето защо ги заменям за нов живот.
Прогнозата все си остава същата, до пролетта. А междувременно, ще се опитам да стопля тялото и душата си.