Тера инкогнита

Сега знам, че обичам. Вярвам си, защото чак сега виждам егоистичното ми аз да чезне в агония някъде далече.
И обичам. И боли.
Май така е редно, а? А как ми е омръзнало да бъда примерна. Тръгвам си за пореден път от обичаното, а уж цял живот търсим щастие. Иска ми се да знам, че не си тръгвам именно от него.
Него - неполучено, неразбрано и несподелено. Различен, друг и мен, и мой, и чужд, и банално познат, и неразкрит, незавладян. Тера инкогнита. Ама пък си беше моята земя. Където пръстите ми усещаха живота, жадно впивайки се в неговото тяло, където косите ми приемаха неволно посоката на вятъра, очите отстрелваха чувствата от километри,  устните попиваха дъжда и плътта - миризмата. Другаде съм чужда, нежелана и не-истинска.
Но бягам.
Бягам, търся щастието другаде, далеч от познатите ръце, от несигурното бъдеще. Заменям.
Заменям себе си. душата. обичта. Жертвопринушение и вече се почувствах като феникс в пепелта. Като този, начертан върху сърцето, нося оковите на собствената си обреченост. Не принадлежа. Научила съм се някак да пускам всичко, всеки, в името на свободата си.
Обичам я. Знам.
Не е любов това, от любовта си взимаш само страст, огън, пепел и следи. Не е любов, а чиста обич. Извира от горещото на кръвта ми, спира сърцето, после пак тупти и грее. За него. Само той. Единствена Вселена и причина. Да бъда.
Беше.
                                                                                 После сложих край.