Ами, да, не предполагах. Исках, получих, съжалих. Сега поправям грешките след себе си. Колко още мога да допусна и поправя? До къде ли се простира лимитът и какво ли се случва след това?
Как бързо само идва промяната. Преди дори не бих признала, че съжалявам за нещо, какво ли пък остава да сгреша. Сега размахвам гумичката и трия упорито всяко глупаво решение, което съм взела, всеки провален план, всяко "искам", "няма", "ще". Едновременно с това, никога не ми е било по-лесно и изборът изглежда очевиден.
Никога обречеността не е била толкова близо до мен. И никога не сме се дебнели с поглед толкова безстрашно, колкото сега. Най-безболезненото ми напускане. На хора, минало, места, чувства, принципи, копнежи. Леко ми е, едно такова безтегловно, не-завързано и разнопосочно.
Днес се осмелявам да си кажа съжалявам.
P.S. Хубава песен за августовско-септемврийски дъжд и промените, които излива със себе си. Поздрав. Радвайте се на всяка минута живот.
Какво казваше поетът по темата...
ОтговорИзтриване"мечтите си от младини щом спомняте с печал:
по-страшно няма от това тегло
да кажеш тъжно: "Да, а би могло!"..."
Харесва ми финалът, много свеж :)