(не)разделни пътища

И само така, между другото, ти казах сбогом. Някъде из покривите на града. Да, колко поетично, но банално и трагично. Нямам време за обичане, нито да ме чакаш, нито аз пък теб.  Качвам се на първия самолет, за да обиколя мислите ти и да се приземя в сърцето ти. Чак тогава разбираш, че ти липсвам с всяка въздишка и всяка лятна нощ. Не съм от твоите момичета.

Аз съм друга - с олющения черен лак, с малкото багаж в дома и душата, със странния смях и големите мечти. Аз съм онази, която държи всичко из джобовете си, онази, която ти разказва неприличните истории и странни факти в най-изисканите ресторанти, а после се разхожда боса с теб по улиците. Онази, която няма да ти говори за миналото си, но ще разнищи твоето, само за да разбере всичко за теб. Онази, която ще те слуша и ще те прегръща по-силно от всякога, знаейки че те напуска.

Някъде по пътя те изгубих. Теб, мен, нас. Себе си най-вече. Затова си тръгвам - да се търся.

И ако някъде по галактиката на съдбитe ни, звездите са се слели, ще науча, че не съм усетила ръцете ти да ме обгръщат за последно. Че това не е било последното лятно събуждане от твоите длани. Не съм напуснала живота и дома ти. Ще узная, че всички краища са начала, че времето за някои наистина ще спира, че километри ще се изброят от тук до там и наобратно, всички лъжи ще се превърнат в истини, всички клишета - в изключения и всички пропилени дни - във вечност заедно. Само тогава. И само за нас.

А тогава meet me on the corner, когато пак ще решиш да помълчим така перфектни заедно. Ако някога отново...

дали?

Стрелям по звездите

Обичам звездите.
Да се разхождат нежно по кожата ми, докато в мислите си пътувам из просторното небе. Обичам да мечтая за повече, много повече от вчера, нетърпеливо за днес, по-бързо от утре. Мечтая си дори когато нямам нищо. Когато надеждата се крие някъде под коприната на зеления есенен шал, който така идеално пасва на очите ми. Когато стрелите на зодиакалното ми аз се целят нависоко, прибързаните му решения обичам, усмивката, сляпата наивна вяра, кентавърската свобода. Когато любовта ми се изплъзва без да мога да го осъзная, но обичта към живота и малките му моменти ме обгръща с пълна сила. Когато неприлично сама пия бяло вино, само за да замъгля съзнанието си и вдишвам...
обичам.
Обичам много и кратко, и силно, и дълго, и безнадеждно, и мечтателски, звездно, галактически.
обичам.
живота май? Да, обичам да обичам.

21 грама лъжи

Каза ми, че така е по-добре. Разправя, че съм друга - по-добра, по-умна, че заслужавам много. Заслужавам всичко...
Говореше за себе си, за нея, за младостта. Обичаше да говори за несериозните връзки, сериозните цели, бездуховното, плътското, меркантилното. Очите му попиваха жадно всяка извивка на тялото ми, всяка прегръдка превземаше нематериалното измерение на цялото ми същество, разнасяйки дрогата си във моите вени. Сега, когато реших да избягам, за пореден път ръцете му ме спират. Коленете му са протрити от земята пред входната ми врата, а усмивката му се опитва да ме окове. 
Когато думите не тежат, вятърът ги отнася надалеч с чувствата и въпросите.
И споменът за нечий допир изчезва.
Вече не вярвам.


музика

Le destin

Прокарвам си път в безпътието през звездния прах на живота, улавям момента, надбягвам въпросите, не-търсейки отговори. Избирам.
Да съм другаде, където и да е. Избирам да правя грешки, а после да поправям до изтощение.
Защото мога да избирам...
le plus fabuleux façon
                    ... да живея.

Семейство

И ще бъдат утрини, ще ни мирише на току що изпечен хляб, сладко от малини, липов цвят и дом. Бяха и ще бъдат. Някога, някъде, ще ни мирише на Париж. Заедно. Защото домът е там, където принадлежността е взаимна.
Където си...
не непременно влюбен
не непременно щастлив
не непременно успял
не непременно здрав
не непременно добър
не непременно перфектен
Не си някой(нещо) за някого...
                   ...когато си всичко.
Кръвта вода не става.

Непознат

Чашата ми с вино се препълни, спомените се затриха, земята на терасата се затопли, звездите изгряха, за да ги броя. Само сълзите пречат да ги видя. Лежа неподвижно, безсилно и те чакам.
Чакам те. Ти, който ще ме изтръгнеш от пипалата на безверието. От цинизма към чувствата. От омразата към обичта.
Защото знам, че си далеч, а пътят е дълъг. Ти само побързай, а аз чакам. Теб.
Който и да си.

Тера инкогнита

Сега знам, че обичам. Вярвам си, защото чак сега виждам егоистичното ми аз да чезне в агония някъде далече.
И обичам. И боли.
Май така е редно, а? А как ми е омръзнало да бъда примерна. Тръгвам си за пореден път от обичаното, а уж цял живот търсим щастие. Иска ми се да знам, че не си тръгвам именно от него.
Него - неполучено, неразбрано и несподелено. Различен, друг и мен, и мой, и чужд, и банално познат, и неразкрит, незавладян. Тера инкогнита. Ама пък си беше моята земя. Където пръстите ми усещаха живота, жадно впивайки се в неговото тяло, където косите ми приемаха неволно посоката на вятъра, очите отстрелваха чувствата от километри,  устните попиваха дъжда и плътта - миризмата. Другаде съм чужда, нежелана и не-истинска.
Но бягам.
Бягам, търся щастието другаде, далеч от познатите ръце, от несигурното бъдеще. Заменям.
Заменям себе си. душата. обичта. Жертвопринушение и вече се почувствах като феникс в пепелта. Като този, начертан върху сърцето, нося оковите на собствената си обреченост. Не принадлежа. Научила съм се някак да пускам всичко, всеки, в името на свободата си.
Обичам я. Знам.
Не е любов това, от любовта си взимаш само страст, огън, пепел и следи. Не е любов, а чиста обич. Извира от горещото на кръвта ми, спира сърцето, после пак тупти и грее. За него. Само той. Единствена Вселена и причина. Да бъда.
Беше.
                                                                                 После сложих край.

падащи мечти

Мълчи ми се. С Него. Дълго, безнадеждно, оправдано и неизживяно.
Не знам обаче как безмълвно се прошепва "сбогом". Затова сега броя звезди, небето си превръщам в карта към мечтите и изричам заклинания за сбъдване. А утре ще потърся път през галактиката на топлите му длани, ще си нарисувам спомен и ще си отида. Тихо, както съм дошла, без нищо, боса, разпиляна, търсеща. Има време, в което трябва да спреш да се бориш. Да отпуснеш крехките си кости и да изпаднеш в безтегловност. Защото упоритостта не побеждава, волята не те крепи, а магиите ти са се свършили.
понякога... само понякога.
Звездният прах не е за двама. И метеорите не се делят.

Angus & Julia Stone - Devil's Tears

Есента наближава. Дъждовете ще се извалят, ветровете ще прииждат, морето ще стане студено, душата ще се сгрее. с музика. с надежда. с цел.

Прах при прахта...

Така най-лесно се забравя (четох някъде).

Fake everything. Make everything. Let go.

И се развързах от веригите с които чувствата ме оковаха.
чувствам се .....

                                                                       Непобедима.

... и ще продължа

Чакам нещата да започнат да се случват и не спирам да си мисля за думите ми след години. Вече чувам как разказвам историята на живота си, започвайки с "никога не съм и предполагала..."
Ами, да, не предполагах. Исках, получих, съжалих. Сега поправям грешките след себе си. Колко още мога да допусна и поправя? До къде ли се простира лимитът и какво ли се случва след това?
Как бързо само идва промяната. Преди дори не бих признала, че съжалявам за нещо, какво ли пък остава да сгреша. Сега размахвам гумичката и трия упорито всяко глупаво решение, което съм взела, всеки провален план, всяко "искам", "няма", "ще". Едновременно с това, никога не ми е било по-лесно и изборът изглежда очевиден.
Никога обречеността не е била толкова близо до мен. И никога не сме се дебнели с поглед толкова безстрашно, колкото сега. Най-безболезненото ми напускане. На хора, минало, места, чувства, принципи, копнежи. Леко ми е, едно такова безтегловно, не-завързано и разнопосочно.
Днес се осмелявам да си кажа съжалявам.

... и да си самопростя.


P.S. Хубава песен за августовско-септемврийски дъжд и промените, които излива със себе си. Поздрав. Радвайте се на всяка минута живот.

пеперудено

Ще се превърна в пеперуда, само за да събера синьото на морето, на небето, ярко жълтото на слънцето, ще колекционирам нюансите на пясъка, ще затопля крилете си с нагорещения асфалт по пътя към дома, ще пия от капчиците вода, останали по кожата, ще заспя насред тихото на стаята ми, после ще се събудя и ще полетя с лекия бриз, ще преброя звездите. Ще видя града от птичи поглед и ще тръгна.
След това, ще си разглеждам крехките криле, за да си спомня за местата, от които съм си тръгнала.
Сега съм тук.
Но утре ще ме няма.

i wanna live a life from a new perspective

Хортензиите прецъфтяха, дъжда не дочаках, прахта почистих, очите изплаках и си тръгнах.
От теб. от мен. от не-било. не-реално. не-измечтано. не-почувствано.
Лекувам белезите от оковите на твоите прегръдки, преродена съм и съм свободна.
                                          


                                                   Обръщам пясъчния часовник и броя назад. търся други смисли. преоткривам щастието в празнината.
Лъжите правят чудеса.
И да, трябва да бъде по трудния начин. Иначе не си учим уроците.