В началото на заветните 20 се чувствам стара.
Не се побирам в тялото си, а умът ми настървено къса месеци от календара в опити да забърза стрелките на часовника. Чудесно. А казват - това е животът. Най-сладките му дни. Дали?
Ако е така - животът е скапан.
В момента трябваше да съм някъде навън, вливайки поредната доза евтин алкохол в кръвта си, докато на сутринта не си направя горчиво кафе в чашата на напълно непознат. Нали така се правеше "когато си млад"? Поне така живеят останалите. Имам избор - не, не го искам.
Вместо това, към десет вечерта, правя палачинки с ягоди и сметана.. А дори не са израз на разочарование, което да лекувам с купища захар.
Разумното ми Аз, в момента гордо се потупва по рамото, изразявайки огромно възхищение от себе си. Останалите части просто недоволстват.
Продължавам да отмервам всеки ритмичен звук на часовника и всяка изпусната в пространството въздишка. Животът ми се случва. А аз неподготвено стоя и чакам да поспре. Зная за високите си изисквания, да, мразя ги всичките. Мразя всяко появило се отрицание, всяко граница и всяко свое виждане. Искам да съм другите.
А може би за миг и те да са мен.
Нощните палачинки вървят добре с ягоди и вино. А какво ли ще си пасне с мен?
опитай да влезеш в нечии чужди "обувки" и макар да не са ти по мярка, да ги поносиш известно време...нещата никога не са само бели и черни, правилни и грешни...
ОтговорИзтриванеИскам. Ще се опитам :)
ОтговорИзтриване