Къде започва всичко?
Разпилявам се при всеки полъх на вятъра. Разпръсвам се, изпълвам всяка част от пространството, раздавам и пак се връщам към себе си. Не точно цяла. Не точно същата.
Но не съм и друга.
Бях. Някога, някъде, не знам дали по-добра. Зная само, че разпознавах образа в огледалото - на онова момиче, което живееше с огромна страст към живота, но не реагираше така бурно и ранимо на всичко, вярваща, спокойна, дръзка, даже малко непукист.
Не че се оплаквам. От много време се опитвам да си втълпя, че някои случки просто т.р.я.б.в.а. да се случват. Без съпротивление. Просто се чудя къде е старото ми Аз? И опасна ли съм сама за себе си? Момичето в огледалото днес на такова ми прилича.
Сега знам, че врагът не спи до мен. А в мен. В нея - не точно новата, не-точно същата.
Страхливка, не я харесвам.
Ако можех да я изгоня от безжизненото си тяло, нямаше да се поколебая да използвам ритници.

Blur

Очите ми се пълнят със сълзите от детството.  Думи, време, допир, звуци.. всичко се възвръща.
Пронизва ме студ през май.
И тръгвам. Тръгвам някъде по затопления асфалт на града, сълзите замъгляват всичко, а в главата ми мислите не могат да се поберат. И не знам защо тъжа. Не знам какво от всичко отприщва тази носталгично-истерична меланхолия. Ах, как мразя безпорядъка в главата и сърцето си. И колко сама се чувствам привечер.
Искам някой до себе си. Без значение кой, просто да мълчи. Някой, на когото болката ми няма да тежи, който няма да ме съди или пита. Не искам въпроси. Може би защото сама не знам отговорите. Защото сега на мен ми се крещи. А оставам само със заглушителния писък на сърцето си. Защо по дяволите няма никой? Колко много изгубих. И хора, и моменти, и време.. а уж живях. Искам да се върна. Назад, назад, много назад и да заживея отново. И тази тежест, пропита с мириса на горещ асфалт, липи и лято да се махне от гърдите ми.
Животът е... живот. Не искам да се губя, а вече не знам къде има път назад.

Едно, две, три.

Животът ни не се измервал с броя вдишвания, ами с... да, нали.. знаеш.
Аз пък само с дишане си го броя. Само тогава усещам пулса си, така че майната им на умните фрази. И на клишетата.
Майната му на всичко.
Докато не съм те вдишала, даже сърцето ми е претръпнало. А щом даваш началото на всяко мое минус и плюс безкрайност, то ще броя с твоите числа. С теб ще меря и щастието, и желанията, и живота си. Ще събирам всяка капка дъжд, поета от кожата ми, по време на нашите разходки. После ще ги изплача, само за теб, без дори да си разбрал. Но и тях ще съм изброила, за да знам какво ти давам. Броя си и минутите, и дните, и сълзите, и сърдечните удари, и виковете, и въздишките.
Не, че ще си искам всичко вложено обратно.
Просто си броя - ей така, за да съм сигурна, че те живея.

Черно

Обхождам те.
Докосвам всеки сантиметър плът, шарейки бавно по пътищата изрисувани от брадата ти. Не мога да преброя пътите, в които тази усмивка е съживявала затихналия ритъм на сърцето ми. Изгубвам се някъде между кафявото на очите ти и нея. Поемам си дълбоко от въздуха, пропит с парфюма ти. Черно. Черен дим изпълва дробовете с най-сладостната миризма. Провирам се между косата и хармоничните черти на твоето лице, а после спускам дланите надолу, опитвайки се да усетя ударите на сърцето, които да подскажат, че си истина. Че обичаш. Ако можех да те задържа в прегръдките си, бих. Егоистично и завинаги.
И ще си мой така, в моя вечност, в идеалната Вселена.
Обхождам те. Обхождам те... с очи.
Мълчанието ми е пълно с думи. И не искай да говоря, аз съм в своя рай.

Epic Fail

В началото на заветните 20 се чувствам стара.
Не се побирам в тялото си, а умът ми настървено къса месеци от календара в опити да забърза стрелките на часовника. Чудесно. А казват - това е животът. Най-сладките му дни. Дали?
Ако е така - животът е скапан.
В момента трябваше да съм някъде навън, вливайки поредната доза евтин алкохол в кръвта си, докато на сутринта не си направя горчиво кафе в чашата на напълно непознат. Нали така се правеше "когато си млад"? Поне така живеят останалите. Имам избор - не, не го искам.
Вместо това, към десет вечерта, правя палачинки с ягоди и сметана.. А дори не са израз на разочарование, което да лекувам с купища захар.
Разумното ми Аз, в момента гордо се потупва по рамото, изразявайки огромно възхищение от себе си. Останалите части просто недоволстват.
Продължавам да отмервам всеки ритмичен звук на часовника и всяка изпусната в пространството въздишка. Животът ми се случва. А аз неподготвено стоя и чакам да поспре. Зная за високите си изисквания, да, мразя ги всичките. Мразя всяко появило се отрицание, всяко граница и всяко свое виждане. Искам да съм другите.
А може би за миг и те да са мен.
Нощните палачинки вървят добре с ягоди и вино. А какво ли ще си пасне с мен?

In Bloom

Изля се като дългоочакван дъжд. Обливаш бързо всеки дъх разстояние по тялото ми, кожата жадно попива всяка капка, а сърцето се радва на пороя.  Цветно ми е.
Пролетта така действа. Времето изглежда ясно, непроменливо.
Вече виждам как се скитаме по улиците, под топлите лъчи на майското слънце, из зелените градини, съпроводени от шума на вятъра в листата и мелодията на птиците. Лъчите светлина ме заслепяват, но поне те усещам по-ясно от преди.
Обичам дъждовното време, но и топлата пролет.
Ти все бури ми носиш в душата.
А след тебе... дъга.

Точно навреме

Ще ти разкажа една история.
Не, не от изтърканите притчи и небивалите приказки, а нещо реално и по-красиво от фантазия.
В свят с объркани представи и желания, с различни ценности и правила, пътуваше един влак. Нещо като обратен път към ежедневието, по който ме изпрати съдбата. Не вярваш в нея? Аз също. Наречи го както искаш, просто има ги и тези моменти, в които сякаш точните хора се появяват в правилния момент и на правилното място.
И те дойдоха. Интересно как на седалката до теб може да пътува всеки. Никога не знаеш историята и мъдростта му, а и не опитваш да разбереш. Просто поредното лице, което паметта ти ще заличи, поредното пътуване, поредната тиха дрямка под звука на удрящите се влакови колела. Ръми, а картините се нижат една след друга, подобно на минутите от живота ни. Тъкмо когато се унасях в мислите и сънищата си, ме събуди тих шепот. Забелязах две сенки, приближени една до друга, сякаш си споделяха тайни. Жената до мен, около седемдесет годишна, четеше днешния брой на някакъв вестник, а съпругът и я слушаше в захлас. Тя се спря за миг, извини се в случай, че е била твърде шумна и отново зачете поредната новина. Дядото се присегна към багажа им, измъкна от там кутийка с бисквити и предложи да опитам. Взех една и се заговорихме. Знаеш, възрастните хора са такива - обичат да споделят за живота и семействата си, разказват с гордост за създаденото с години и дават някой друг съвет за живота ти по-нататък. Друго е когато чуеш за преживяното от двойки като тази, още повече ако усетиш от самото начало истинската обич, вплела корени в душите им. Заговориха за миналото, за компромисите, за любовта, за децата, за мечтите и възможностите... Заговориха за местата които са посетили заедно и за тези, които тепърва очакват да видят. Дадоха ми отговори на въпроси, които хиляди пъти съм си задавала безрезултатно и чието решение съм търсила в очите на много хора. Сякаш бяха се озовали там в идеалното време с цел да ми покажат какво наистина искам.
Виждал ли си уважение и обич? Чувствата обикновено само се усещат. Ценностите на онова място обаче, сякаш бяха придобили материален вид, толкова красив и достолепен.
След като си поделиха и последната бисквитка и разказаха историята от запознанството си до онзи миг във влака, старата жена облегна глава на рамото на съпруга си, и двамата се загледаха през прозореца, обсъждайки сменящите се картини. Когато дойде време да се разделя с тях, им пожелах просто всяко следващо пътуване да е още по-невероятно и да продължават все така да осмислят живота си. Отвърнаха ми със същото и казаха, че най-важното нещо е да бъдеш щастлив и да откриеш правилния човек.
Сега въпроси нямам. Има само мъгла и тихо очакване в тялото ми. И вече знам. Искам някой, който ще ми чете. който ще пътува с мен. ще наблюдава сменящите се пейзажи през прозореца на някой влак. ще дели всяка една бисквитка. ще ми говори за семейство. дом. уют. топлина.
минало. настояще. сега.
Разкажи ми история...

Искам друго.

Чудно ми е какво сме ние?

Многото вкусове развалят удоволствието. И без това сме различни и ако ти обичаш сладостта на течен шоколад в кафето, то аз предпочитам трите пръста пяна с какаото отгоре. А за добавка, хората прибавиха към нас разни овкусители, мед, ванилия и захар, някой пусна неуместно канела, та привидно вкусното, се оказа пълен буламач. Казах ти да не се подвеждаш по чуждите думи, но познавам несигурната страна в теб и виждам грешките още преди да са извършени.

Ти знаеш ли изобщо какво искаше? Понеже ти изгубих настроенията.
Пък аз такова не съм поръчвала.
Искам да си нещо ново.
Можеш. Чакам.

Възвръщане

Мирише ми на сладко от малини. На топло утро, на парфюмът на майка ми по възглавниците, на ароматното кафе и на морски бриз. Чувам шумоленето на листата на цветята от терасата, крясъка на гларусите, нахлуващият през прозорците вятър, нареждането на порцелановите чаши.  Виждам как тук-там някой лъч се прокрадва, сливайки се с цветовете в стаята. Меката мебел е приела формите на тялото ми, когато съм скачала отгоре от щастие, когато съм се свивала на кълбо плачейки. Тъканта им е пропита със сълзите ми, въпреки че единственото, което можеш да видиш са две малки петънца от накапано сладко. Познавам всеки ъгъл на тези и без това малки стаи. Блясъкът на чашите за вино напомня за приближаването на вечерята. Не обичам да съм сама, пък и малкото време което имам ми позволява да оценя уюта на по-късните часове. Звъни се на вратата, а босите ми крака бързо се насочват към нея и също толкова бързо се отдалечават, за да успея да изключа фурната навреме. Колкото и мълчалив да си, в тези моменти правиш своя свят общ. Думите се превръщат в комфортната прегръдка, от която детето в теб е имало толкова голяма нужда. Ароматът на парфюм се възвръща бързо и този път пропълзява чак до разпиляната ми коса и остава там, за да ме накара да се почувствам у дома.
Мирише ми на връщане към себе си.

Две звезди

Някои неща се превръщат в навици, които ти помагат да преживееш деня. В края му пак съм тук. Мислите ми се изсипват наведнъж, здравият бент поддава и всичко преля. А очите ми не бяха вкусвали соленото на сълзите и тежестта на въздуха в гърдите ми. Мамка му, аз никога не плача. По-срамното е, че не можах да спра течащото кранче докато съм сред хора. Объркването, монотонността и умората идват в повече, та тъкмо когато бях пуснала машината на auto play, човешкото се показа. Знаех си, че имам нужда от ремонт, но понякога нямаме време за рутинната проверка на механизма. Срам и позор за малката ми фабрика, изпълняваща чуждите желания и покриваща най-високите критерии! Несъвършенствата ме карат да приличам на една от всичките, а когато се превръщам в собствената си инспекция и проверка на способности, тотално ми иде да си сложа ранг "Две звезди" с потенциал към 3-та.
Не става само с желание, трябва и капацитет.