С аромат на прашно утро

Студ. Пак се разкарвах до университета за нищо.. понякога се чудя на собственото си безумие и отговорност. Бих ги заличила на секундата от гадния си характер, колко по-лесно би ми било... Ама както и да е, не съм започнала да пиша за качествата си..
Пътувам си аз на връщане в меко казано претъпкан автобус, слушам ретро песнички, точно като за мрачния ден(така и не спрях да се възхищавам на радиата за усета им към песните в идеалния момент), а до мен злобно контрольор си подава мръсната черна чантичка с оная машинария, в очакване да си дам картата. По същия мил начин си ми я върна, аз пак сложих слушалките в ушите и радиото отново ми помогна да игнорирам озлобената блъскаща се тълпа. Гледам гълъбите навън, ту се събират в ято, ту се разпиляват, като в танц или ритуал предвещаващ дъжд. През прозорците на големите блокове се виждат запалените лампи, дръпнатите завеси, останалите коледни украси, тук-там някоя жена поизтупва праха през прозореца. Задръстване рано сутринта, всеки бърза да стигне на работа и градът изглежда още по-шумен и мръсен. Чудя се защо обичам толкова много София..
А после отново потънах във фантазиите си. Обичам да си представям как протича всяко едно такова утро за хората в милионния град. Някоя майка приготвя закуската, някой си пуска сутрешния блог, друг се къпе, бърза за работа, гони таксито, отива на летището.. някой някъде взима вестник и се качва в метрото, друг извежда кучето си на разходка, трети репетира речта с която ще зареже половинката си, друг пие кафе на ъгъла и чака някого... А облаците се струпват и мирисът на дъжд се разнася. А аз просто се събуждам тихо, боса стъпвам по скърцащия дървен под, поливам малките червени цветя на перваза, отварям прозореца, вдишвам дълбоко и отивам да си направя поредното кафе. Мисля си колко уютно се чувствам тук. Всичко е на мястото си, позната ми е всяка вещ, всеки звук на часовниковата стрелка, всеки слънчев лъч провиращ се през дантелата, прикриваща прозорците, всеки мирис, проникнал в дома ми. Отварям малките цветни шкафчета, взимам си чаша, пълня я с млякото и ароматната течност, отпивам бавно, а силният вкус сякаш ме замайва закратко, докато изведнъж не усещам топлина около глезените си. Навеждам се, хващам котката и чашата с кафе, и се насочвам към малкия кът с възглавници по земята. Малкото пухкаво кълбо се свива кротко в скута ми и заспива. Пускам радиото, настанявам се удобно и се взирам през прозореца. Там, навън кипи живот, умират и се раждат хора, проливат се нечии сълзи, раздават се прегръдки и усмивки.. А аз не мога да изтрия моята от лицето си. Защото знам, че винаги това съм искала. Зная, че това обичам в София и никъде другаде не бих се чувствала така добре....
...усещам нечие рамо до себе си. Обръщам се и виждам как е време да слизам от автобуса. Провирам си път през тълпата, едва стигам до изхода.. и ето го Студентски град. Пълен с безцелно съществуващи хора, наслаждаващи се на този ден, живеещи за безкрайните нощи... и реалността ме удари. Вървейки, продължих да мисля колко път ме чака, докато реализирам мечтите си. А те са толкова простички... иска ми се да се наслаждавам така на всяко утро.
Не всяка разходка е напразна... никога не знаеш какъв разговор ще проведеш със себе си.