so who's your valentine?

И така, с наближаването на тооолкова болезнения за повечето самотни хора празник, все повече виждам целия чар на сърчицата, виното, цветята и купищата шоколад с които са обсипали магазините. Не виждам защо трябва да се противим толкова на мисълта за празника. Аз си мисля, че има нещо наистина мило и нежно в това, че е създадена подобна традиция. Определено се нуждаем от напомняне за тази ударна доза сладост, която получава душата ни, когато само си помислим за любовта. Нуждаем се от повече вяра и търпение. А може би и от това, да осъзнаем, че сме цели и самодостатъчни. Иначе нямаше да сме живи.
Влизам в магазина, поглеждам към рафтовете с разни кутийки за бижута, плюшени мечки, панделки, бонбони, сърца.. и изведнъж зад себе си чувам едно ужасно женско "Уффф" съпроводено с някоя иронична забележка и още куп други последвали възмущения. И се зачудих защо отричаме любовта? Защо чуждото щастие, когато сме нещастни, ни се струва досадно?

Противно на логиката, сама съм. Брутално сама. Но пък ми се иска да знам, че някога, някъде, ще получа своята доза любов. Точно тази, която ще ме принуди да се усмихна и да оценя тези балади, които пускат по радиото, да не забелязвам баналността на червените рози, да се зарадвам на някоя глупава валентинка. А когато вече съм изпитала това невероятно чувство, ми остава само да си го припомня. И може би да си представя колко много щастливи хора изпитват същата тази емоция в този ден.
Любовта е хубаво нещо, не бягайте така от нея.