Вчера ми разказаха история. Една от онези, на които ти се иска да вярваш, защото просто звучи красиво. Пък и реално. Разказаха ми история за един самотен щъркел. Инатлив такъв, като лебедите, красиво вкопчен в любовта си...
Та този щъркел живее в някакво селце. Преди години, неговата любима умира, оплитайки се в някакви електрически кабели, някъде по пътя, а той решава да остане там, където за последно са били заедно. Така, от много време насам, той продължава да скита по пътя на малкото селце, мокър, потънал в кал и самота. Не излита на юг през ранните есенни дни, а остава тук всяка зима. Избира да страда, сам, някъде по отрупаните снежни покриви, опустелия път или мрачната гора. Жителите на селцето го хранели и се грижели за него както могат. А когато настъпи пролетта и дойде време другите щъркели да се върнат, хората прибират някъде на сигурно малкия самотник, тъй като ятото би го убило. Живеейки със своята мъка, той става излишен, просто поредната птица, заемаща малкото място в гнездото. Красива, но сама и ненужна.
И сега разбрах, че някои от нас са като птиците - изживявайки мъката си, чакайки да се завърне миналото, ние се превръщаме в поредния излишен образ. Сенки, запълващи пространството, изолирали мислите и чувствата си, тънещи в агония. Понякога в очите на другите, ние просто съществуваме...
да...
ОтговорИзтриване