a star in my universe

If I talk real slowly
If I hold your hand
If you look real closely my love,
you might understand.
Here I go..

I'll tell you,
what you already know.

С аромат на прашно утро

Студ. Пак се разкарвах до университета за нищо.. понякога се чудя на собственото си безумие и отговорност. Бих ги заличила на секундата от гадния си характер, колко по-лесно би ми било... Ама както и да е, не съм започнала да пиша за качествата си..
Пътувам си аз на връщане в меко казано претъпкан автобус, слушам ретро песнички, точно като за мрачния ден(така и не спрях да се възхищавам на радиата за усета им към песните в идеалния момент), а до мен злобно контрольор си подава мръсната черна чантичка с оная машинария, в очакване да си дам картата. По същия мил начин си ми я върна, аз пак сложих слушалките в ушите и радиото отново ми помогна да игнорирам озлобената блъскаща се тълпа. Гледам гълъбите навън, ту се събират в ято, ту се разпиляват, като в танц или ритуал предвещаващ дъжд. През прозорците на големите блокове се виждат запалените лампи, дръпнатите завеси, останалите коледни украси, тук-там някоя жена поизтупва праха през прозореца. Задръстване рано сутринта, всеки бърза да стигне на работа и градът изглежда още по-шумен и мръсен. Чудя се защо обичам толкова много София..
А после отново потънах във фантазиите си. Обичам да си представям как протича всяко едно такова утро за хората в милионния град. Някоя майка приготвя закуската, някой си пуска сутрешния блог, друг се къпе, бърза за работа, гони таксито, отива на летището.. някой някъде взима вестник и се качва в метрото, друг извежда кучето си на разходка, трети репетира речта с която ще зареже половинката си, друг пие кафе на ъгъла и чака някого... А облаците се струпват и мирисът на дъжд се разнася. А аз просто се събуждам тихо, боса стъпвам по скърцащия дървен под, поливам малките червени цветя на перваза, отварям прозореца, вдишвам дълбоко и отивам да си направя поредното кафе. Мисля си колко уютно се чувствам тук. Всичко е на мястото си, позната ми е всяка вещ, всеки звук на часовниковата стрелка, всеки слънчев лъч провиращ се през дантелата, прикриваща прозорците, всеки мирис, проникнал в дома ми. Отварям малките цветни шкафчета, взимам си чаша, пълня я с млякото и ароматната течност, отпивам бавно, а силният вкус сякаш ме замайва закратко, докато изведнъж не усещам топлина около глезените си. Навеждам се, хващам котката и чашата с кафе, и се насочвам към малкия кът с възглавници по земята. Малкото пухкаво кълбо се свива кротко в скута ми и заспива. Пускам радиото, настанявам се удобно и се взирам през прозореца. Там, навън кипи живот, умират и се раждат хора, проливат се нечии сълзи, раздават се прегръдки и усмивки.. А аз не мога да изтрия моята от лицето си. Защото знам, че винаги това съм искала. Зная, че това обичам в София и никъде другаде не бих се чувствала така добре....
...усещам нечие рамо до себе си. Обръщам се и виждам как е време да слизам от автобуса. Провирам си път през тълпата, едва стигам до изхода.. и ето го Студентски град. Пълен с безцелно съществуващи хора, наслаждаващи се на този ден, живеещи за безкрайните нощи... и реалността ме удари. Вървейки, продължих да мисля колко път ме чака, докато реализирам мечтите си. А те са толкова простички... иска ми се да се наслаждавам така на всяко утро.
Не всяка разходка е напразна... никога не знаеш какъв разговор ще проведеш със себе си.

Някои птици умират сами

Вчера ми разказаха история. Една от онези, на които ти се иска да вярваш, защото просто звучи красиво. Пък и реално. Разказаха ми история за един самотен щъркел. Инатлив такъв, като лебедите, красиво вкопчен в любовта си...
Та този щъркел живее в някакво селце. Преди години, неговата любима умира, оплитайки се в някакви електрически кабели, някъде по пътя, а той решава да остане там, където за последно са били заедно. Така, от много време насам, той продължава да скита по пътя на малкото селце, мокър, потънал в кал и самота. Не излита на юг през ранните есенни дни, а остава тук всяка зима. Избира да страда, сам, някъде по отрупаните снежни покриви, опустелия път или мрачната гора. Жителите на селцето го хранели и се грижели за него както могат. А когато настъпи пролетта и дойде време другите щъркели да се върнат, хората прибират някъде на сигурно малкия самотник, тъй като ятото би го убило. Живеейки със своята мъка, той става излишен, просто поредната птица, заемаща малкото място в гнездото. Красива, но сама и ненужна.
И сега разбрах, че някои от нас са като птиците - изживявайки мъката си, чакайки да се завърне миналото, ние се превръщаме в поредния излишен образ. Сенки, запълващи пространството, изолирали мислите и чувствата си, тънещи в агония. Понякога в очите на другите, ние просто съществуваме...

Smooth mornings

Сладкото кафе с мляко се просмуква в устните ми, оставяйки един нежен вкус и аромат след себе си, който усещам всяко утро.
Обичам този момент от деня. Всъщност май само него. Мисля дори, че нищо не е в състояние да го засенчи или провали. Наслаждавам му се изцяло, потъвам в магията му, затварям за миг очи, за да почувствам как кофеинът с карамелен цвят навлиза в кръвта ми, поемам дъх и отново ги отварям. А навън е мрачно, тихо, дъждовно.
Обичам сутрините. Обичам всяка една-колкото различни, толкова и еднакви. Хубаво еднакви, познати, но нежни. Слънчеви, дъждовни, ветровити-всякак. Обичам ги, въпреки всяка друга част от душата ми да агонизира, пак оставям малко местенце, в което просто да се наслаждавам на вкусното кафе и първите часове на деня.
По дяволите, наистина има нещо, което не могат да ми отнемат.

Отпий поредната глътка от силното кафе, пусни си музика и си повтаряй, че всичко ще е наред. Просто и.д.е.а.л.н.о.
Добро утро!

so who's your valentine?

И така, с наближаването на тооолкова болезнения за повечето самотни хора празник, все повече виждам целия чар на сърчицата, виното, цветята и купищата шоколад с които са обсипали магазините. Не виждам защо трябва да се противим толкова на мисълта за празника. Аз си мисля, че има нещо наистина мило и нежно в това, че е създадена подобна традиция. Определено се нуждаем от напомняне за тази ударна доза сладост, която получава душата ни, когато само си помислим за любовта. Нуждаем се от повече вяра и търпение. А може би и от това, да осъзнаем, че сме цели и самодостатъчни. Иначе нямаше да сме живи.
Влизам в магазина, поглеждам към рафтовете с разни кутийки за бижута, плюшени мечки, панделки, бонбони, сърца.. и изведнъж зад себе си чувам едно ужасно женско "Уффф" съпроводено с някоя иронична забележка и още куп други последвали възмущения. И се зачудих защо отричаме любовта? Защо чуждото щастие, когато сме нещастни, ни се струва досадно?

Противно на логиката, сама съм. Брутално сама. Но пък ми се иска да знам, че някога, някъде, ще получа своята доза любов. Точно тази, която ще ме принуди да се усмихна и да оценя тези балади, които пускат по радиото, да не забелязвам баналността на червените рози, да се зарадвам на някоя глупава валентинка. А когато вече съм изпитала това невероятно чувство, ми остава само да си го припомня. И може би да си представя колко много щастливи хора изпитват същата тази емоция в този ден.
Любовта е хубаво нещо, не бягайте така от нея.

Безсилие или безразличие?
В един момент преставаш да се съпротивляваш и се понасяш по течението.. Водата те повлича толкова силно, толкова надълбоко, разграбва живота от тялото ти, студът сковава всеки мускул и преставаш да мислиш.
Когато сме подложени на мъчителните капризи на сърцето си, ни остава само да се молим да не се разбием в някой скалист бряг..
Мен водата ме понесе с пълна сила.
И искам само да успея да събера останките на безжизнената си душа някъде там, разпръсната върху величествения камък, разбила се в него с пълна сила, раздала всичко от себе си. Оказва се, да обичаш с всяка фибра на тялото си е като да скочиш сам в същите ледени, дълбоки води, които по-късно те изпълват до последния дъх живот.
И претръпваш. Късно е.
Понякога най-голямото удоволствие се превръща в най-болезненото наказание.

A rush of blood

Първи инстинкт за дума - живот. Или не, не... още по-лошото начало: Какво е животът? Някои казват...
Ааааааа.
И ето че тук се започва едно дълго нищене на заплетените конци, разни дефиниции, правила, алгоритми..
Аз пък ще ти кажа живей. С пълна пара, движи си се напред, определяй си посоката и остави на нещото, което ни управлява, да си върши работата. Задачата ти е просто да решиш какво искаш. И потегляш... усилване, прогрес, динамика..
Вървиш. Бягаш. Спираш. Тръгваш. Падаш. Изправяш се. Прицелваш се и пак...
Има един момент на върховен екстаз, породен от пълната хармония със себе си. Някаква странна смесица межу щастие, прилив на адреналин, нетърпение, сигурност, спокойствие, завършеност. Можеш да го усетиш навсякъде, по всяко време, с повод или без. Поемаш дълбоко въздух, унасяш се и просто политаш. Върховната наслада, че живееш. И всичко друго е без значение.
Искам да изпълня мечтите си,
искам да тичам боса през дъждовната гора,
искам да се изгубя без да търся път назад,
искам да раздам още хиляди усмивки,
искам да усетя топлината на стотиците прегръдки, които ме очакват,
искам някога, някъде, да потъна в нечии очи, които виждат само мен,
искам те да ме открият, да ме накарат да се почувствам у дома,
искам да бъда живот за някого,
искам да изградя една завършена личност,
искам да я разруша, да разпилея и сглобя наново - парче по парче, реконструирайки смисъла и съвършенството,
искам да усетя топлата земя под краката си,
искам да насоча поглед към небето и да усетя хармонията с всяка клетка от тялото си..
Искам....
Цялата вселена-така безкрайна, а дори само малка частица от душата ти, е способна да я преизпълни с копнежа за живот.
После освобождаваш въздуха от оковите на дробовете си и осъзнаваш - Ти Живееш Пълноценно.

Тук и сега? А може би има и бъдеще.

Тъжната страна на живота: Живей за мига: "По правило младежите са идеалисти, мечтатели и вярват в щастливата развръзка. За това често можете да ги чуете да казват, че е напълно възмо..."

И е хубаво да следваме ТОЗИ принцип. Хубаво е да му повярваш. Защото наистина винаги има утре и винаги има някой, когото ще трябва да погледнеш в очите. Затова и няма причина да "живееш за мига". Не сме деца и приказките в които толкова упорито вярваме, с всеки изминал ден от нашия живот, започват да се изнизват през пръстите на ръцете ни(точно като онази шепа пясък, която обичаш да улавяш от морския бряг), а малките фини частички се разпръскват във въздуха и политат. Някъде, където може би има само тук и сега. Само днес. Само този миг.
Но ти живееш този живот и винаги има утре. Философията на живота не може да бъде толкова опростена. Поеми отговорността и то не пред другите, а пред самия себе си. Защото в последствие, май е най-трудно сами да си простим.
Не сърцето трябва да те води.

London Paris Berlin

Субтитри искам, да разбера дали светът се върти около Мен и Теб.
За какво ли са твойте мисли.
хаотични.
първични.
различни.
красива любовна сцена.
аз и ти.
... А дали?