Книжните плъхове

Понякога (само понякога) искам книжен живот, прашен, пожълтял като страници от Шекспир, банален, протрит от чужди пръсти и разлиствания, искам думи. Думите. Тези, чиято форма приемам, които пропускам през кожата си, могат да бъдат отрова и лек. Не съм писател - читател съм. Двайсет наведнъж понякога не стигат, друг път само една, единствена и Уондърленд е тясно място. Защото думите са изкуство и като всяко такова, стават опиат.
Представяш ли си купчини по две или пък двеста, по земя, по рафтове и стълби, стени от книги и дървесен прах?
Представяш ли си литературен живот понякога, пренаситеност от онова усещане за недостатъчност на думи и време за четене?
Мирисът, запазен между кориците на

нова,

стара,

пожълтяла,

непрочетена,

препрочитана,

запомняща се,
авантюристична,

мимолетна,

губеща времето,

разтърсваща,

поучителна,

вълнуваща

книга

е едно от нещата, които сетивата ти е абсурдно да сбъркат.