Laissez-faire

Искам тонът да е такъв, понякога, да е средиземноморско, бяло-синьо и по-малко носталгично. Искам да бягам от себе си и да се връщам в света, после обратното. Обикаля ми се из различни реалности, гледат ми се полярни нощи, пролетни вишни и няколко пустини. Да се губя в екваториални гори искам и винаги още малко свобода. Но това е проблемът да си laissez-faire - никога не е достатъчно. В друга реалност, индивидуализмът ми, вярвам, процъфтява в няколко географски пояса.

А така?

толкова ми е присъщо
да бъда човек
и всичко грозно
да отключвам
само ме помоли
и мога да съм слаба
мога да се огъвам
във всички посоки
обратно на егото си
а после мога да искам
всичко което изобщо можеш да имаш
и мислиш, че не можеш да дадеш
ужасна съм, знам
не съм се примирила с едно -
че за теб дори
не мога да бъда перфектна
и бягам бягам бягам
от отговорността
да ти призная
че всъщност съм това
което съм
и даже ти
не ме променяш
ще ме обичаш ли така?

за цялото време

видяла съм може би
повече отколкото исках да видя
чула съм май
повече отколкото мога да възприема
разбрала съм
повече отколкото мога да побера
и да се запазя цяла
затова
може би
ще можеш да ме обичаш
и такава
тиха
скрита
разпиляна 

soldier's heart

имам медицинско
да докажа
че кръвта не е студена
най-накрая
желязна съм
отвън
лава
отвътре
никой не знае
мълчи си

not a girl's best friend

Майка му и зависимост. Всеки път, когато си разиграя сценарий, се случва. Или аз съм станала твърде добра в разучаването на хората, или някои неща, са праволинейни в този живот - по програма и без отклонения. Като например аксиомата, че нещастието е правопропорционално на квадратните метри. Вярвай ми, вярвай ми, вярвай ми и го подложи на проверка. Пак ще ми вярваш. Убедила съм се вече, че трудно се бяга от съдбата, а още по-трудно от направените грешки. Понеже в живота не всичко се поправя и в тунелите, не винаги има светлини. Понякога просто продължаваш да си нещастен блестейки. Всеки сам избира, ще кажеш.. все пак, жалко е.

Варианти

Има моменти, които знаеш, че ще запомниш, още докато се случват. Разни малки промеждутъци от време, без компания и без звук. Още от сега мога да кажа, че само за тях бих си мислила, докато умирам. Нищо стойностно или велико. Понеже хората сме просто устроени отвън и отвътре, живеещи в сложна права на времето.
Ако имах свободата, щях да живея за такива моменти. Щях съм писател, художник или друг мечтател, все едно. Може би, само тогава, бих живяла край морето. Бих пушила повече от комините (те нищо не представляват), но бих поемала същото количество дъждовна вода всяка пролет. Щях да имам място с веранда, където костите ми, остарявайки, биха запомнили формите. Както и цялото време на света за черно-бели филми, цветни картини, дебели романи и най-малко няколко вида кафе. Времето би било достатъчно само в дом с цвят на тъмен орех и звук на часовникови стрелки.
Свободата се оказва най-скъпото удоволствие. Иска ми се някой да я посочи като възможност, като реална опция за бъдеще. Мисля си, всеки има алтернативна представа за един различен живот, заровена дълбоко в съзнанието, прикована към идеята за лудост. Да си позволиш да си свободен..
не е като да не обичаш избора си. Просто опция, дишаш спокойно, щом знаеш, че е там.

Патетично - не можеш да задържиш нещо, което никога си нямал (дори и емоция да е), не може. А това е ок, стига ти да си ок със себе си и нещата, които ти се случват. Ако има промяна, която е наложителна, това е да се учим да ни е удобно, да не бутаме нахално съдбата, но да правим всичко по силите си, ако всъщност не усещаме нещата на мястото им. Останалото е време.

une âme

някъде по пътя сме изгубили

и следите
и спомените
и емоцията
страх ни е
от всичко ново и различно
от скокове без предпазни мрежи
така ли сме пораснали?
не-потръпващи
стабилни
педантични
ранени от миналото
кожата ни
станала е груба
ако това е промяната
към по-добро
искам
да съм цялата
душа
искам да съм
лоша

Септември миналата година

момичето с лилавите велурени ботуши
и дълги пръсти
прокарали си път
през коса с цвят на кестени
обмисляща
отнесена...

момичето
изпращащо дългоочаквани писма
с дъх на сандалово дърво
нанизали годините
и всичките им разкази
описани с мастило
и разлял се восък върху тях

стъпките
преминали по едни и същи улици
прегръдките
до-утре-в-толкова-часа-и-тук
момичето, чийто поглед търсех
всеки 15-ти
този месец
и всички останали месеци
на все един и същи ъгъл

не знаех
че ще остане
като никой друг ще спре
и няма да си тръгне
не искам да лъжа
не зная
какво да кажа
на приятел
на сбогуване

думи

думите
те
виза
и преграда
обич
към трите времена
към цялата истина
на очите и сърцето
чисти бяха
днес са
омерзени
омърсени
безлични
протрити
от всеобщо
ползване
потъпкани са
прибрала съм ги
за специални случаи
и хора
прибирай ги
и ти

за състезанията

Тръгнали сме да се състезаваме, всички, обърнали сме се с вътрешностите навън, грозни сме станали, надбягваме се там, където трасе няма. В малкото време, което имаме, позволяваш ли си да си различен от себе си? Всичко ли е в името на трофеите? Закачи го на стената и го подминавай всеки ден.
Понеже всичко статично и безчувствено събира прах по рафтовете на миналото. Щом се гордееш с нещо, само когато има кой да го посочи, осмислил ли си го и то осмисля ли теб?
Уча се от грешките на другите, не само от себе си. Лесно откроявам падението в успехите, защото никога не знаеш какво губиш, когато печелиш и... нали. Така силно се надявам, че не сме само това, че може би сме по-добри.
В състезанията с всички в този свят, бих искала да финиширам последна.

Stardust

Мислиш ли понякога,
че сме само звезден прах,
мимолетно удоволствие,
после просто ни няма...
Мисля понякога,
че за нощното небе,
си заслужава да преживееш деня,
защото в малките часове,
сме по-смели от всякога.
Май тогава се случва магията,
прераждането на надеждите
и всички стени падат,
за да гледаш звездите...
светлото в себе си.
Поне веднъж
не заспивай.

Жалко е

Това от което винаги ме е било страх, все ме е застигало. Цял един процес на заминаване, никога нищо не съм оставяла след себе си, рядко ме помнят, рядко помня. Още по-рядко се е случвало да се чувствам празна от напускане, а тези месеци, все за това мисля. Понеже не за тръгването е жалко, а връщането. Когато виждаш непознат хоризонт, нещо ново, нещото, което всъщност не си обичал, което няма спомени в себе си, няма емоция. Жалко е дума, която използвам рядко. И ако ме познаваше, щеше да знаеш, че само след нея слагам знак за равенство с боли.
Жалко е, че някои промени се случват. Някак зад гърба ти, без да видиш, без да си подготвен. Като да напуснеш дома си, оголвайки го, оставяйки го само по стени, а после да се върнеш, за да оставиш ненужните ключове. След като всичко прключи, промените те оставят да се чувстваш празно и без път.
А аз пазя всички ключове, от всеки дом, който съм имала. Слабост, предполагам, нямам сили за оставяне. И живея някак с нея... но ме прави по-добра.

White lies

Разни истини разпръснали сме,                        

непълни въпроси задаваме.
Иска ми се поне веднъж да кажа всичко,
но никога не са ме питали -
само са ми казвали,
че истината никому не била необходима,
отговори никой не търсел.
А нуждата от тях брои ли се?
И от честност боли ли те?
Повече отколкото мен -
от неизказаност?
Не знаеш явно, че
наполовина
отдавна не съществувам
и никога нищо не изговарям
напразно.

Отпуснати краища

За щастие говори Бени днес и че представите са си изцяло наши. Вярно, кой ще ти каже какво те прави щастлив? Стандартите са грозно и лишено от смисъл нещо, малко като подаръци без чувство - едва се насилваш да се усмихнеш. Щастието, за щастие, няма опаковка.
Моето е било всякакво - лежерни следобеди, топли, но дъждовни вечери, пътуване без карти, пурети в мрачно душевно време, звезди на босо, липса на очаквания, понякога празни от съдържание легла, тела и мисли, понякога пълни чаши и емоции, приливи и отливи, неперфектни отношения, уважение, начертани цели, работа, усърдност, гуми за триене, разни различности обичам.
Не винаги трябва да си в най-добрата си форма, има и червени дни (често нощи), когато да запалиш една на фона на хубава музика, а после да се скриеш, е щастие.

Личен опит

Лесно се удивлявам на хора, които следват теории и вярват в превръщането им в практика. (Бях такава, признавам си). Хора, които във връзката си с другите, следват линии и онова реципрочно "ако..., то...", а предвидими верижни реакции в психиката няма. Затова, колкото повече растеш (не само в годините), толкова по-лесно ти е да признаеш пред себе си, че закони и следствия, трудно се намират. Че няма рамка, в отношенията, която да можеш да следваш. Защото хората сме хаос и колкото повече търсиш връзка в реакциите, толкова повече ще се оплиташ.
Различни сме. И триковете чудеса не вършат. По-лесно е да бъдеш честен - пред себе си и пред другите, това е надграждането на Аз, това е ъпдейтът, който толкова време ни отнема да постигнем.
Но трудно е, предполагам, да осъзнаеш, че единствено силен си в истината. А после да разбереш, че обичащите и оставащите, изглеждат така приковани към теб, не заради, а въпреки... (и тук изброяваш всички неща, които мислиш, че контролираш в отношенията си с хората).
Ученето боли.
...и става с порастване.

отражения

закономерност е

да сме еднакви

сърцата да бият в ритъм

мислите в една посока да текат

 зениците ни на слънца стават

очите едно и също да виждат

пръстите заедно да чертаят

цели съзвездия 

или простички прави

все едно

когато сме едни и същи

и заедно настръхваме

после разцъфваме

заедно се смеем

когато обичат

еднакви са

двама

Ако от нещо ме е страх, то е да гледам как минава времето, как спира за другите, после по-празно става. Винаги ехото се чува, след като разбереш, че някой го няма - трик на съзнанието. Само въпроси кънтят. Колко можеш да постигнеш за един живот? И кога си доволен от себе си?
Да си на върха, промяната, законът, единствена инстанция, тортата за черешките - разбираш го, щом те мразят толкова, колкото те обичат.
За щастието не зная, но успехът е рядкост. Желязно е да си лейди.
Дори да те няма, провокираш реверанс.

напоследък

станала съм себе си
гоня 9 диви зайци
цялата неонова съм - светя
надпис за обреченост
и за надежди
горя, плезир съм
а после разкаяние
усамотено ловувам
в съня си
дори с чуждо тяло
до моето
защото не всеки
времето ми спира
уж нямам окови
само една ми остана
а без нея
не искам да
тръгвам

Книжните плъхове

Понякога (само понякога) искам книжен живот, прашен, пожълтял като страници от Шекспир, банален, протрит от чужди пръсти и разлиствания, искам думи. Думите. Тези, чиято форма приемам, които пропускам през кожата си, могат да бъдат отрова и лек. Не съм писател - читател съм. Двайсет наведнъж понякога не стигат, друг път само една, единствена и Уондърленд е тясно място. Защото думите са изкуство и като всяко такова, стават опиат.
Представяш ли си купчини по две или пък двеста, по земя, по рафтове и стълби, стени от книги и дървесен прах?
Представяш ли си литературен живот понякога, пренаситеност от онова усещане за недостатъчност на думи и време за четене?
Мирисът, запазен между кориците на

нова,

стара,

пожълтяла,

непрочетена,

препрочитана,

запомняща се,
авантюристична,

мимолетна,

губеща времето,

разтърсваща,

поучителна,

вълнуваща

книга

е едно от нещата, които сетивата ти е абсурдно да сбъркат.

знам

от опит

сънищата

сбъдвали се

щом се будя

сърцетупкаща

и разтреперена

а мен, 

ръбатата и крехката

даже сбъднати

на нищо не ме учат

кошмарите

Синьо

какво знам
и какво бих могла да приема
са две различни инстанции
на една и съща моя страна
приемането
отхвърлянето
тях ги няма
някак не пускам
дера
по всичко което
води до конвулсии
сърцето ми
на което държа
как обичам
да затварям очи
как леко е
когато не чуваш
и не виждаш
като под вода
а течението
тегли те надолу
обичам
себе си да лъжа
всичко
морско синьо е.

с опакото да се гледаме
да се мразим
и обичаме
отвътре навън
да се познаваме
сантиметър по сантиметър плът
всеки спазъм да усещаме
всеки нерв и мисъл
и пак да се изненадаме
взаимно
можем
ако съм разбрала нещо
е че малко могат да настигнат
представата която друг ти е създал
илюзиите които ти си му изплел
нарочно
обичайки
всякакви липси
неоправдани очаквания
най-лесно прощаваме