Днес написах двайсет с цифри, в документ. Нищо, че бе стар и деветнадесет надничаше отгоре. Смейте се, странно звучи, на мен ми се плаче. И ако можех да събера поне малко, четвърт(колкото изминалото на живота ми) от спомените, щях. Щях да ги завържа здраво, да им сложа надпис лично, а после да ги оставя да прашасат. Нека, поне така, не и да ги оставя да си отидат.Но не мога.
Не мога, а само седя и гледам как всичко изтича през шепите, прах, пепел и пръст в едно. Гледам чуждите животи да си тръгват, времето да лети, кожата ми да се пропива с мириса на старост и минало, стаите вече са студени и празни.
Трябват ми повече часове в денонощието, повече дни в годината и повече въздух в дробовете.
Но нямам нищо от тях.
Ето затова не мога.
И повече горчи, отколкото е сладко. Защо никой не предупреди?
Няма коментари:
Публикуване на коментар